През цялата сутрин Виктор се мъчеше да реши какво да прави с тримата пленени наемни убийци, изпратени от злия Волфгард, за да го лишат от любимата му жена. Вече два часа ги разпитваше в колибата, временно превърната в затвор, но тези груби и зле възпитани мъже или не знаеха много, или старателно укриваха истината от неприятелския вожд. Виктор се интересуваше най-много кой може да е съгледвача на Волфгард в селото, но скоро се убеди, че пленниците не можеха да знаят самоличността на предателя — това се доказваше от изумените погледи, които си разменяха по време на разпита.
Към пладне се върнаха Отар и Свейн от разузнаването в селото на Волфгард. И двамата изглеждаха доста угрижени. Вождът се навъси, обхванат от лошо предчувствие, и побърза да събере по-личните си воини, за да изслушат Отар и Свейн в голямата трапезария.
— Волфгард се готви да ни нападне — заяви Свейн. — Вече са отсекли едно огромно дърво, от което ще издялат гредата за кила на новия му боен кораб.
Мъжете замърмориха тревожно и тогава се намеси Отар:
— Освен това всички мъже от племето им редовно провеждат обучения за нападения. Гледахме ги през целия ден, отдалеч, скрити в храстите, чак до залез.
Виктор ги изслуша, смръщил вежди, след което даде знак всички да млъкнат.
— Тази сутрин залових нов нападател. Беше успял да проникне чак до спалнята ми. За щастие жена ми го усетила като влиза, скочила и го заплашила с кинжала си.
— Валкирията успя ли да го прониже с кинжала? — запита Роло.
— Не, но го пленихме и сега е при другите двама, които заловихме по-рано — продължи Виктор, още по-намръщен. — Но нито един от тримата не ни каза нищо по-важно. Затова съм решил да вземем по-сурови мерки за опазването на селото. Ще поставим нови стражи около селото и около къщата ми.
Няколко мъже кимнаха одобрително.
— А как мислиш да се справиш с Волфгард? — попита Свейн.
— Не мога да кажа, че съм измислил най-сигурния начин, но искам да се опитам да сложа край на тази безсмислена вражда без да проливаме нови реки от кръв. Може би Волфгард ще се съгласи да се закълнем, той и аз, да сложим завинаги оръжие, когато Рейна ми роди син.
Последните му думи бяха посрещнати със сърдити възгласи. Мъжете не криеха недоверието си, когато се заговореше за Волфгард.
— Вожде, ще минат няколко зими преди жена ти да те дари със син — изтъкна Орм. — Какво ще правим ние през това време, ако Волфгард не се откаже да ни напада? Да оставим мечовете си да ръждясат и да умрем като овце?
При тези гневни, но справедливи думи Виктор отново смръщи чело. В суматохата се надигна едноокият Кнут и яростно стовари юмрука си върху масата.
— Той има право, вожде. Не може да накараш нашите смели мъже да се примирят и да се оставят да бъдат поробени от Волфгард.
— Все пак трябва да има някакъв изход — замислено рече Виктор. — Трябва да спечелим без да се превръщаме в необуздани и кръвожадни варвари.
— Вожде, едно агне не може да победи един лъв — промърмори Орм.
— Да — мигом откликнаха останалите.
Виктор беше потънал в мисли сред врявата на воините, когато силен вой долетя от съседната стая и прекъсна разгорещения спор между мъжете. В голямата трапезария връхлетя лисицата на Рейна, следвана от трите грамадни вълка.
Тор се завъртя около стола на вожда и едва не го събори. Виктор яростно изруга и скочи от стола. Същото направиха и няколко от воините му.
— Триста дяволи! Кой пусна тук тези побеснели зверове? — ядосано извика Виктор.
Бойците не успяха да му отговорят, защото в стаята настъпи голяма бъркотия. Свейн и Отар вече бяха погнали вълците, а Кнут с ръмжене се хвърли към дребната лисица, която в бързината се шмугна между краката му.
Внезапно дотича Рейна с ужасено лице.
— Спрете ги! Не им позволявайте да се нахвърлят върху Фрея! — Жената се опита да вземе лисицата от ръчищата на Кнут, но едноокият я изпусна и зверчето хукна из трапезарията, последвано от Гери, с изплезен език, и от ругаещият Кнут.
Всички наскачаха от столовете и събориха стаканите с медовина. Най-после треперещата лисица се озова на сигурно място, в ръцете на Рейна, а трите вълка бяха хванати от Отар, Роло и Орм.
— Заведете ги в старата конюшня — нареди Виктор и умерено махна с ръка.
Мъжете замъкнаха там разбеснелите се животни.
Виктор се доближи до жена си и с кимване посочи уплашената лисица.
— Ранена ли е твоята любимка?
— Страхувам се да не пометне след такова бясно преследване — отговори Рейна, с тревога огледа лисицата и тръгна към вратата.