— Заплахите на Волфгард стават все по-нагли — ядосано измърмори Рейна. — Представи си, Сибеал, тази сутрин един от неговите убийци се промъкна чак тук, в нашата спалня. Може ли да си представиш? Опита се да убие мен и мъжа ми.
— Но как е посмял да се промъкне чак тук, в спалнята на вожда? — удиви се прислужницата и уплашено закърши ръце.
Рейна вдигна рамене.
— Добре стана, че успях да го усетя този кучи син и да го заплаша с кинжала. Щях да го пронижа още тук, но Виктор не ми позволи да му отнема живота. Заповяда да го приберат при другите двама затворника.
Сибеал замислено изгледа навъсената си господарка.
— Струва ми се, че нещата между вас двамата не вървят към добро.
— Откъде знаеш? — настръхна Рейна.
— Няма да забравя вчерашната сцена, — рече Сибеал и повдигна вежди, — когато господарят те довлече измокрена и премръзнала. Нима си искала да сложиш край на живота си, господарке?
В очите на Рейна блесна гневен пламък.
— Седях на брега и гледах след кораба на Рагар, докато изчезна в безкрайния океан… и забравих за прилива.
— Добре, че господарят се е досетил къде да те търси и те е намерил преди да е станало прекалено късно.
— Така мечтаех да отплавам за Лоара… — замечтано прошепна Рейна.
— Но, господарке, вече си омъжена.
— Да, зная — въздъхна Рейна, — но нали помниш, че бях принудена да се омъжа за него.
Сибеал я изгледа учудено, като че ли отказваше да повярва на ушите си.
— Виктор Безстрашния не те спечели с измама или принуда. Ти сама избра тази участ, за да спасиш живота на брат си.
— Но сега трябва да му се подчинявам на всяка крачка…
В погледа на Сибеал се четеше тъга по младостта на прелестната й господарка, но примесена с мъдростта на годините.
— Господарке, никак не е хубаво, че за всички мъже съдиш само според спомените си от Волфгард. Зная, че много пострада от втория си баща. Обаче Виктор Безстрашния е съвсем друг мъж, красив и обаятелен, добър и справедлив. Не може и дума да става за сравнение между него и онези негодници, които отвлякоха теб и майка ти.
— Кой знае, може и да се окажеш права, може би Виктор никога няма да ме обиди — замислено процеди Рейна, — но много пъти не се съгласява с мен.
Сибеал не успя да се сдържи и избухна в смях.
— Ха-ха! Това ли било! Ами че какво искаш от един мъж? Що за мъж ще бъде този, който с лека ръка ще се съгласи жена му да го напусне? Господарке, цялата работа е в това, че си прекалено горда жена, която мъчно се пречупва…
— О, моля те, стига с тези приказки за моята гордост! — ядосано изфуча Рейна, изгубила търпение да чака съпруга си. — Откакто видя за пръв път Виктор Безстрашния, винаги си на негова страна, дори ако трябва да се опълчиш срещу господарката си!
Прислужницата благоразумно си замълча и побърза да напусне спалнята.
Рейна ядосано изруга, защото разбираше, че нямаше право така да се нахвърля върху преданата Сибеал. Всъщност истинската причина за гнева й бяха думите на Виктор от сутрешния им спор. Изминаха няколко минути, тя се успокои и се замисли. Нима можеше да се оплаква от Сибеал, която винаги й казваше честно какво мисли, винаги беше загрижена за нея, като не пропускаше да я упрекне, когато гордостта на Рейна взимаше връх над благоразумието й.
Вече беше съгласна да прекърши гордия си нрав и да го посрещне с блага усмивка, като истинска предана съпруга, но за нещастие Виктор все още не идваше. Отново я споходиха тревожните мисли за бъдещето им, когато чу стъпките му в съседната стая. „Странно, какво прави там“ — запита се учудено младата жена и отвори вратата. Видя го и ахна…
С гръб към нея, гол до кръста, мъжът й се бършеше с някаква влажна кърпа. Когато го видя, Рейна застина на прага с отворена уста.
Той като че ли имаше очи дори на гърба си, защото се извърна към нея, метна кърпата на рамото си и я изгледа смутено.
— Къде е Фрея?
— Вече се успокои и задряма край огнището.
— Добре — успокои се Виктор, отново се обърна с гръб към нея и продължи да разтрива мускулестия си гръб с кърпата. През вратата проникваше слабата светлина на огъня и мускулите му проблеснаха в полумрака.
Рейна смутено се изкашля.
— Защо си тук, съпруже, а не дойдеш в спалнята?
Той отново се обърна към нея, изгледа я мълчаливо и тя, като всяка истинска жена, надарена с шесто чувство, долови израза на нараненото му мъжко достойнство в този красноречив поглед.
— Нали ми каза, че не трябва да ти вярвам. Може би ще бъде по-добре тази нощ да спя тук, в тази стая, за да не ме убиеш докато спя.
Виктор зачака отговора й, а Рейна едва не заплака. Думите му я пронизаха като кинжал, още повече че тя си бе заслужила този суров упрек. За миг през пламналия й мозък като мълния пробягна изгарящото предчувствие, че ще го изгуби. Какво трябваше да направи, за да се отърси от непоносимото усещане за вина, как можеше да го върне при себе си?