Внезапно вратата на конюшнята се отвори със скърцане и тя се сепна. Към нея се приближи Невин, конярят на Виктор.
— Какво правиш тук, момиче?
Вълците се надигнаха и заръмжаха застрашително. Рейна се ядоса и бързо се изправи.
— Чуй ме добре, робе. За теб не съм „момиче“, а кралица на твоя вожд, ясно ли ти е? Трябва да се отнасяш с уважение към мен.
— Уважение? — намуси се конярят. — Към теб, Унищожителката, която предаде собственото си племе?
— Никога не съм се клела да бъда вярна на Волфгард и на племето му — гневно възрази Рейна. — Бях тяхна пленница, както сега ти си пленник на племето на съпруга ми.
— Да, пленница, която успя да си уреди живота чрез предателство.
Рейна едва се сдържа да не се нахвърли върху младежа.
— Как смееш да ме обиждаш, негоднико! Какво искаш да кажеш с мерзките си подмятания?
Невин размаха пръст на неспокойните вълци.
— Искам тези противни зверове да се махнат от моята конюшня.
Господарката отговори с леден тон:
— Това не е „твоята конюшня“, робе, защото принадлежи на моя съпруг. А тези вълци ще стоят тук и ще чакаш моето нареждане. И се постарай да се държиш кротко с тях.
— Ха! — изсумтя сърдито младежът, излезе от конюшнята и затръшна вратата след себе си.
Рейна се намръщи, седна отново върху купа слама и започна да успокоява настръхналите животни, да ги гали около ушите и да им говори ласкаво, като че ли можеха да я разберат. „Как може да има такива грубияни“ — помисли си тя и отново се натъжи. Без съмнение Невин беше един от многото, които не искаха да я признаят за своя господарка, може би защото и тя като него беше доведена във Ванахейм като робиня.
Досега само веднъж беше разговаряла с вечно навъсения коняр, когато трябваше да открадне един жребец от конюшнята, за да избяга. Още с втурването й в конюшнята Невин започна да я ругае с най-обидни думи, но не се осмели да й попречи да избяга. Рейна тъкмо беше отместила преградата, за да изведе коня, когато помощникът на Невин скочи върху нея и я заплаши, че ще я намушка с вилата. Младата жена успя да избие вилата от ръцете му и да го повали на пода, но се смили над младостта му и не се реши да го прониже с кинжала си. Само скочи на крака и побягна към брега на фиорда. Там я настигна Виктор…
Може би всичко приключи благополучно, въпреки че все още се ядосваше защо бе позволила на Виктор да я спечели толкова лесно на своя страна и да я накара да омеква като глина в ръцете му само като го види. Нали сега бе дошла при вълците с надежда да ги примами да се върнат в къщата, но без да се нахвърлят върху любимата й лисица. Целта й беше да зарадва с нещо съпруга си. Неговите цели вече бяха станали и нейни цели — беше съгласна дори и дете да му роди и вече копнееше не по-малко от Виктор да притисне това дете в ръцете си… Виктор бе успял да я съблазни, да я подчини на волята си със своите омайни сини очи и с вълшебните си приказки за някакъв Футургард…
Ох, нямаше изход за нея! И което беше най-страшното, тя бе безумно влюбена в този очарователен мъж.
— Мъже, искам да ви разкажа за моето най-вълнуващо пътуване!
Една седмица след последните събития Виктор Безстрашния беше повикал най-близките си воини в залата, където се събираше военният съвет. Свейн, Отар, Кнут, Роло и Орм се бяха настанили около дългата маса и надигаха роговете с медовина, а по лицата им вече лъщяха пиянски усмивки.
През последните дни вождът на няколко пъти обмисляше какво да им каже, как да започне, напрегнато се опитваше да си припомни още подробности от странния свят на бъдещето. Беше решил да не крие нищо от хората си, да им опише както добрите страни, така и недостатъците на Футургард — за оръжията, които за секунди поразяваха повече невинни жертви, отколкото тези свирепи викинги можеха да избият всички заедно за целия си живот, а също и за поуките от предишните опустошителни войни.
— Искаш да ни разкажеш за пребиваването си във Валхала, нали, вожде? — добродушно подметна Свейн.
— Да… но извърших и още едно много интересно пътуване. — Виктор пое дълбоко дъх и след това изрече поразяващото си признание: — Аз преживях още един живот.
Настъпи гробно мълчание. Петимата бойци впериха изумените си погледи в лицето му.
Пръв се опомни Кнут и плахо го попита:
— Но как може един човек има няколко живота, вожде?
— Нима вие, най-смелите викинги на острова, не вярвате, че загинали със смъртта на храбрите живеят поне два пъти — веднъж тук, в Мидгард, и втори живот във Валхала? — предизвикателно попита Виктор.