Сибеал сви рамене.
— Не зная, господарке. Много добре знаеш, че там никога не допускат жени.
— Искаш да кажеш, че Виктор дори не е разрешил да Кнут и Роло да се закачат с робините, които им носят храна и медовина? — учуди се Рейна.
— Не — засмя се Сибеал. — Дори и това не им е разрешил, защото нито една робиня не е била допусната в залата. — Прислужницата погледна подноса на Рейна. — Ще хапнеш ли нещо, господарке?
Младата жена кимна, но мислите й бяха изпълнени с тревога за Виктор. Усещаше как с всеки изминал час търпението й се изчерпва и в нея отново се надига гняв.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
През следващата седмица Виктор продължи да разказва за Футургард на своите воини, насядали по скамейките и столовете около дългата маса в голямата зала, използвана дотогава само за тържествени случаи и за заседания на военния съвет на племето. В селото плъзнаха слухове, че техният вожд събира всяка вечер най-знатните воини и им говори до късна нощ. С всяка следваща вечер идваха все повече мъже, отначало пристъпваха боязливо, Но постепенно се отпускаха и слушаха в захлас небивалите истории, с които ги засипваше сладкодумният и мъдър вожд. Залата се пълнеше с все повече мъже, така че накрая не оставаше място дори за правостоящите викинги, струпани чак до вратата.
За да поддържа интереса на простодушните си слушатели, Виктор дори се видя принуден да добавя някоя и друга измислица, но само като украса, в допълнение на разказите за истинските събития в далечното бъдеще. Но не забравяше дори и в измислиците да набляга на най-важното — хората трябва да престанат да се дебнат и избиват като диви зверове. Така например им описа небивалите приключения на незнаен мореплавател, който плавал под водата в огромна лодка, наподобяваща формата на кит, и научил огромните и свирепи морски чудовища да живеят в хармония помежду си. Добави и легендата за пътешественика между звездите, който отлетял към Луната на крилете на една странна машина, нещо като гигантска птица, и открил там дребни зеленикави същества, които непрекъснато воювали, но успял да ги убеди да сложат край на неспирните сражения.
За да ги подготви за деня, когато тържествено ще бъде обявено освобождаването на робите, вождът им разказа в напълно реалистичен стил за робството във Футургард, като не пропусна да подчертае колко жестоко е един човек да властва над себеподобните си, как милиони хора са страдали и продължават да страдат, колко племена постепенно са измирали от глад и са изчезнали от лицето на Земята.
Виктор се убеди, че най-после мисията му започва да се увенчава с успех, едва в онази вечер, когато стражите му заловиха двама непознати бойци. Странниците бяха заловени в далечния край на залата, вързани с ръцете на гърба и доведени за разпит от вожда. Двамата разтреперани мъже коленичиха пред него. Знаеха, че участта им е предрешена и може да бъде само една — смърт.
— Кои са тези хора? — властно попита вождът.
— Съгледвачи на Волфгард, вожде — обясни един от стражите. — Заловихме ги точно когато подслушваха отвън, до вратата на залата.
Виктор изгледа сурово уплашените подслушвачи.
— Можете ли да кажете нещо в свое оправдание?
— Вожде, кълнем ти се, че не сме дошли с коварни намерения! Искахме само да чуем една от твоите необикновени проповеди! В цялото село на Волфгард се говори само за теб и за твоите чудеса…
В този миг избухна дружен смях, всички глави се обърнаха към нещастните пленници и от четирите ъгъла на залата се разнесоха весели подвиквания. Може би това реши съдбата на чужденците.
— Хей, вожде, та ти дори враговете ни успя да опитомиш с твоите небивали истории! — възкликна Роло.
Виктор се усмихна, въодушевен от скромната си победа. Макар и малка, тя недвусмислено доказваше, че ще успее да поведе след себе си дори и войниците на най-злия му враг — Волфгард — и ще спечели войната без проливане на кръв. Затова с царствен жест великодушно разреши на пленниците да останат до края на беседата му, след което веднага продължи да обайва слушателите си с нови примери за превъзходството на човешкия разум над кървавите, но бездушни божества на войната. Още не беше свършил, когато пленниците заявиха, че не искат да се връщат в селото на Волфгард, после се заклеха във вярност към племето на Виктор и дори започнаха да надигнат роговете с медовина под одобрителните погледи на новите си приятели.
На следващата вечер Виктор пожъна още по-голям успех — тримата наемни убийци на Волфгард, затворени в колибата край селото, сами изявиха желание да чуят думите му. Двамата от тях се заклеха да бъдат верни завинаги на Виктор и неговите хора, само Дирк слушаше мълчаливо, без да помръдне от мястото си.