Обикновено Виктор се прибираше късно и намираше жена си заспала в просторното легло. Само сутрин рано им оставаше време да се любят. А вечерта тя се сгушваше в просъница сред мускулестите му ръце, опираше глава на гърдите му и продължаваше да спи, най-много да измърмори няколко неясни звуци, доволна от допира до топлото му тяло. Ако се случваше някоя нощ да се разсъни и да го запита недоволно къде се е бавил толкова до късно, той бързаше да я успокои с думите, че отново е превъзпитавал бойците си да заживеят като нормални и миролюбиви хора, да престанат да мислят само как да причинят повече зло на себеподобните.
Но търпението на Рейна се изчерпи на осмата вечер от началото на беседите на Виктор в голямата зала. Вождът тъкмо се беше досетил да им опише с възторжени и цветисти слова как двама рицари от Футургард решили някакъв ожесточен спор чрез турнир на шах, вместо да кръстосват мечове и да трошат щитовете си и главите си, когато стражите отвориха масивната дъбова врата и в залата влезе Рейна. Виктор я видя и веднага спря да говори и да ръкомаха, защото безпогрешно разпозна признаците на надигащия се гняв по лицето на съпругата му. Нищо добро не можеше да очаква младият викинг при тези нейни погледи, които като че ли мятаха мълнии.
— Вожде! Залових жена ти да слуша пред вратата! — извика пазачът.
Преди Виктор да успее да каже нещо, Кнут скочи на крака.
— Жени не се допускат на военен съвет!
— Да! — извикаха още няколко разгневени воини.
— Изгонете тази женска от залата! — изрева Орм.
— Рейна, какво търсиш тук? — попита Виктор.
Тя се приближи и размаха юмрук пред лицето му.
— Нима им разказваш за Футургард!
Виктор изгледа от главата до петите разгневената си съпруга, после отмести очи към смаяните викинги, а накрая отново погледна жена си.
— Затова ще говорим по-късно — отсече той.
— Страхливец! — изкрещя Рейна.
Виктор се изчерви, стисна зъби и бавно процеди:
— Рейна, няма да обсъждаме това пред всички тези хора.
Един от стражите се опита да я изведе от залата, но тя се отскубна от ръцете му, изгледа гневно съпруга си, вирна гордо глава и сама тръгна към вратата.
Виктор набързо приключи беседата си, защото знаеше каква буреносна сцена го очаква в спалнята. И не се излъга. Още с влизането му Рейна скочи като тигрица насреща му.
— Кучи син!
Виктор се вцепени.
— Рейна, скъпа, какво ти става? Защо си така настръхнала срещу мен? В какво съм се провинил?
Тя гневно го сръга в гърдите.
— Нима се осмели да разказваш на воините си за нашия Футургард?
— Да — призна той, все още недоумяващ.
— Предател! — изсъска тя.
Младият викинг с изумление видя как се насълзиха красивите й очи.
— Но защо да съм предател?
Сълзите рукнаха по бузите й.
— Защо им разказваш за Футургард.
— Да, Рейна, разказвам им и нямам намерение да го крия от теб.
Тя изхлипа, но след малко тръсна глава и сърдито го попита:
— А не им ли разказа и за нашата мечта за… твоето видение и за нашия още нероден син?
— Хм, от кога започна да казваш „нашата мечта“, скъпа? — нежно се усмихна Виктор.
Тя побърза да се отдръпна от него.
— Не ме наричай повече „скъпа“, ясно ли ти е? И отговори на въпроса ми, проклетнико!
Учуденият вожд изсвири с уста.
— Чакам отговора ти, викинг!
— Не — спокойно отвърна Виктор. — Разбира се, че не съм им разказвал за нашия син.
Тя въздъхна, но гласът й продължаваше да трепери от гняв и обида.
— Но си им разказал всичко за нашия Футургард!
— Рейна, защо си толкова ядосана?
— Защото не ме попита!
— Нима трябваше да те питам какво да говоря с мъжете от племето?
— Да! Тези разкази бяха само за нас двамата, не разбираш ли, викинг? А ето че сега всичко развали.
Виктор бе трогнат от това доказателство, че жена му наистина пази като най-скъп спомен в сърцето си всичко, което се беше случило между тях в леглото. В този миг му се прииска да грабне с две ръце своята горда и прекрасна жена и да я притисне до гърдите си. Но когато протегна ръце, тя сърдито ги отблъсна.
Младият викинг се изчерви още по-силно, дишането му се учести, а гласът му изведнъж стана дрезгав:
— Рейна, нима не разбираш, че бях принуден да им разкажа тези истории само с една единствена цел — да помогна за възцаряването на вечен мир на този размирен остров.
— Но ти не ме попита и това никога няма да ти го простя, викинг!
Виктор я погледна в очите, светещи от ярост като въглени, а после погледът му се спусна върху развълнуваната й гръд, стиснатите й юмруци и в този миг осъзна, че може би наистина не разбира какви бури се вихрят в душата й. Но прекрасно разбираше, че трябва да намери начин да успокои нараненото й сърце и да й докаже, че никога не е помислял да я предаде.