Когато Свейн му съобщи, че е време да съберат всички мъже от острова за годишното събрание, което в племето наричаха Великата Тинга на Ванахейм, Виктор реши да даде още един последен шанс на противника си. Искаше да покани коварния Волфгард на това събиране и там, пред всички воини, да го изобличи. Реши да изпрати съобщението чрез Дирк, защото само той от всички пленници не беше изменил на Волфгард.
Виктор отиде до колибата, в която спяха пленниците, за да говори с Дирк. Когато влезе в помещението, пред погледа му се изпречи едрият мъж, седнал на пода, небръснат и мръсен, сърбащ овнешка чорба от една нащърбена купа. Като видя кой е дошъл, пленникът остави купата настрана и изгледа вожда със зле прикрита недоверчивост.
— Здравей — рече Виктор.
Дирк не продума, само опули очи, посегна към каната с мътеница и отпи три глътки от нея.
Виктор се приближи към него и приклекна, но се намръщи от нетърпимата воня, която се разнасяше от пленника.
— Дирк, зная, че твърдо си решил да останеш верен на своя господар, и трябва да знаеш, че те уважавам за това, въпреки че ще си останем врагове. Обаче мога да ти подаря свободата, ако изпълниш едно поръчение…
— Никога няма да предам своя вожд! — гневно изкрещя пленникът.
— Никой не иска това от теб — успокои го Виктор. — Вече се убедих, че няма да се откажеш от Волфгард.
— Да! — гордо извика Дирк. Протегна дясната си ръка и на безименния му пръст Виктор видя сребърен пръстен с инкрустирана на него драконова глава. — Волфгард ми подари този пръстен за смелостта ми при предишното нападение срещу твоето племе. Никога няма да наруша клетвата, която съм дал на Волфгард.
— Разбирам, но отново ти заявявам, че никой не иска да ставаш предател. Искам само да му предадеш едно мое предложение.
— Какво е съобщението, което трябва да отнеса на Волфгард? — запита изненаданият Дирк.
— Искам да му предадеш поканата ми да се срещнем на събора след няколко дни, който тук наричаме Великата Тинга. Кажи му, че искам да съобщи в какво ни обвинява и какво иска от мен, за да се опитаме да уредим споровете по мирен път.
Дирк се засмя презрително.
— Сигурен съм, че Волфгард няма да приеме.
— Дори и когато узнае, че отказът му да преговаряме ще бъде причината да се пролеят реки от кръв?
Дирк се намръщи, но нищо не каза.
— Все пак ще предадеш ли тази моя покана на господаря си, или да търся друг вестоносец?
Пленникът се замисли, а след това кимна.
— Да. Ще предам твоето съобщение.
Виктор се изправи.
— Добре. Ще изпратя един роб да ти донесе едно ведро с вода. Трябва да се измиеш и преоблечеш. А след това ще дойдат двама от моите хора, за да те придружат до брега на фиорда и да се уверят, че благополучно си стигнал до отсрещния бряг.
Дните бавно се нижеха, но за Виктор и Рейна всеки ден беше щастлив. Двамата често разговаряха до късните часове на нощта. Той й разказа още много от видяното и наученото през двадесетия век, а тя го отрупваше с десетки въпроси. Но младата жена обикновено не изчакваше и половин час, зарязваше темите от общ характер и неизменно насочваше любопитството си към неговия личен живот. Той й описа най-подробно детството си в Италия, разходките край реката с баща си с въдиците на рамо, пътуванията на семейството до ски-курортите в Алпите. Понякога в очите му бликваха сълзи — когато отново го налягаше скръбта по изгубените си близки. Рейна го утешаваше с нежни думи и гальовни ласки.
— Сега ти си моето семейство, скъпа — шепнеше й той в нощта. — Ние сме всичко един за друг…
— Да — долиташе задъханият й отговор.