Понякога го молеше да й разкаже за другите жени, които е срещал във Футургард. Особено се интересуваше от любовниците му и най-вече от Моника.
— Рейна, моля те, стига с тези любовници — раздразнено мърмореше младият съпруг. — Знаеш, че никак не ми е приятно да ти разказвам за Моника.
— Да, зная, но ще видиш, че един ден и аз ще замина за твоя приказен Футургард и тогава ще издера очите на всяка, която се доближи до теб — сърдито процеди Рейна през стиснатите си зъби и се доближи до него. — Защото ти си мой, викинг, мой и само мой ще останеш.
— Разбира се, скъпа, нима някой може да оспори това. Искам да ми го повториш още веднъж и да ме целунеш…
А на този, пък и на който и да е друг свят нямаше нищо по-сладко от целувките й!
Възхищението, с което Виктор гледаше на жена си, достигна върха си по време на събора за Великата Тинга. Съборът по традиция се устройваше в тундрата. Летният ден беше топъл. Над цветята се носеше топъл вятър, който навред разнасяше уханието им. Виктор и Рейна се любуваха на празника от върха на близкото възвишение, седнали на богато украсени кресла, приличащи на тронове, а над главите им вятърът изпъваше пурпурния копринен балдахин, който робините бяха изтъкали специално за празника. Рейна беше облечена във великолепна рокля от синя коприна, достойна за една истинска кралица. Огърлица със златни амулети украсяваше шията й, а лъскавата й коса беше пристегната чрез една светлорозова сърмена панделка. Туниката на Виктор Безстрашния беше от тъмножълта коприна, захваната за раменете му с катарами от кована мед. На краката си носеше ботуши от мека еленова кожа.
В деня на празника Виктор и Рейна бяха оставили лисиците в къщата, освен три от лисичетата, които тя реши да вземе със себе си и които сега надничаха уплашено от голямата кошница, оставена на земята до креслото й. Малките лисичета вече бяха на три седмици, рошави, игриви и очарователни като котенца. Рейна прекарваше два или три часа всеки ден с тях — търсеше ги из цялата къща или ги галеше в скута си. А вълците на Виктор бяха пуснати да обикалят в надпревара в подножието на възвишението. Само че на вожда му се стори странно защо Тор, Гери и Хати упорито избягваха да се доближават до кошницата с трите лисичета.
За празника мъжете от племето искаха да уредят бой между млади необяздени жребци — варварско зрелище, което често завършваше със смъртта на единия от двата коня — и не по-малко жестоки кръвопролитни двубои между млади бойци, жадуващи да спечелят уважението на сънародниците си с умелото размахване на тежките бойни секири. Виктор забрани и двете зрелища, но трябваше да положи доста усилия, за да успее да убеди хората си да изберат по-миролюбиви начини за забавление. Дори и сега застаналите недалеч от него Кнут и Роло продължаваха да мърморят недоволни, докато Отар и Свейн се приготвяха за състезанието по стрелба с лък. Ива се мъчеше да се удържи на гърба на едно черно пони, заобиколена от рояк развеселени малчугани. Орм забавляваше десетина жени чрез ловко жонглиране с железни плочи. Наблизо двама мъже се биеха ревностно с дървени мечове и щитове. На двадесет метра от балдахина на вожда юношите от селото се надпреварваха в точно мятане на речни камъни, големи колкото яйца.
Повечето от тези игри беше предложил Виктор, но Рейна бе вложила много усилия, за да насърчава хората от племето, за да ги накара да забравят за древните, но жестоки забавления. Дори се досети да настани Сибеал край една маса, за да предсказва бъдещето на всеки жител на селото.
Като гледаше от креслото си възбудената тълпа, Виктор почувства прилив на гордост, че той и жена му бяха успели да укротят първобитните инстинкти на хората от племето и празникът ще премине без проливане на кръв. Усмихна се на съпругата си, която галеше едно от трите лисичета, докато останалите две се мъчеха да уловят с лапите си гривната от кована мед, която тя беше стегнала около глезена си.
— Щастлива ли си? — попита я той.
— Никога не съм била по-щастлива — отговори му тя и го стисна за ръката.
Виктор се наведе, вдигна от земята едно от лисичетата и го сложи в скута си, но веднага го дръпна, защото усети острите му зъбки през ръкава на туниката си.
Вождът се наведе напред, огледа долината, изпълнена с развеселени мъже, жени и деца, и радостна усмивка огря лицето му.
— Никога не съм вярвал, че ще доживея такъв празник, когато дори Роло и Кнут няма да размахват мечове или секири.
— Ти успя да опитомиш дори и най-свирепите мъже от племето, господарю — похвали го Рейна.
— Но не преставам да се тревожа кога ще успея да опитомя теб — пошегува се той и весело й намигна. — Или моята непокорна валкирия най-после ще признае, че се е уморила да се бунтува срещу заповед на нейния вожд?