Тя сбърчи нос, но нищо не му отговори.
По пладне всички насядаха около трапезата, за да се нахвърлят върху препълнените блюда и да надигнат роговете с медовина. Рейна и Виктор не забравиха да подхвърлят парчета месо на лисичетата. Виктор беше много щастлив от празничното настроение на племето, но като змия, свита на кълбо, в душата му беше спотаена тревогата за заплахата от непредсказуемите действия на Волфгард, който не доведе хората си на празника.
След празничния обед отново се събра военният съвет на племето. Вниманието на Виктор беше привлечено от дългата редица хора, които чакаха реда си, за да се оплачат от старейшините или от своите близки. Един мъж обвиняваше съседа си, че оскърбил жена му, но Виктор бързо успя да уреди този дребен спор, като заповяда на виновника да даде на съседа си една крина жито. Друг селянин, с дребни, но хитри очи, искаше да накарат приятеля му да му отстъпи две от новородените кутрета, защото кучката на втория мъж е била заплодена от кучето на първия селянин. Виктор раздели кученцата по равно между двамата. Повечето от оплакванията бяха много наивни, но младият вожд вече бе разбрал, че в селото може всеки миг да избухне кървава схватка и от най-дребния спор.
Денят вече преваляше. С всеки изминал час ставаше все по-очевидно, че Волфгард няма да се появи на празника. В гърдите на вожда се надигна плаха надежда, когато към залез на билото на близкия хълм се показаха два непознати конника, следвани от тримата часовои, които Виктор предвидливо беше изпратил край брега на фиорда. Новодошлите скочиха от седлата и бавно тръгнаха към креслото на вожда под балдахина. Първият от тях остави малка плетена кошница в краката на Виктор.
— Това е подарък от нашия вожд — рече пратеникът. — Волфгард ми нареди да ти предам съжаленията му, че не можа да удостои празника на твоето племе.
Виктор намръщено погледна към кошницата.
— Надявах се, че твоят вожд ще намери време за нас.
— Не можа, защото беше зает с важни дела — промърмори пратеникът.
— А няма ли поне ти да останеш с нас, да седнеш на трапезата ни? — предложи му Виктор.
Двамата бойци се спогледаха и първият поклати глава.
— Не, трябва да тръгваме, защото ще ни очакват да се завърнем преди да се стъмни.
Пратениците на Волфгард се обърнаха и се отправиха към конете си, без дори да се сбогуват с Виктор и хората около него. Стражите на Виктор изгледаха въпросително своя вожд, готови да се нахвърлят върху тях, но вождът махна с ръка да ги оставят да се приберат в селото си.
Загледан в отдалечаващите се пратеници на Волфгард, Свейн се замисли, после се обърна към Виктор и изкрещя в мига, когато вождът посягаше да вдигне капака на кошницата.
— Стой, вожде! Не вдигай капака! Сигурно е някакъв капан на проклетия Волфгард. Виж колко бързо препускат пратениците му. Може би е скрил отровна змия в тази кошница.
При тези думи Рейна пребледня и хвана ръката на мъжа си.
— Не вдигай капака, Виктор. Свейн може би има право.
Виктор пое дълбоко дъх и кимна към Свейн.
— Да, вярно е, че трябва да съм много предпазлив с подаръците на врага. Ела с мен. Ще отворим тази подозрителна кошница настрани от останалите.
Виктор занесе кошницата до близкото дърво, остави я на земята, а Свейн внимателно повдигна капака с меча си.
— Боже мой! — извика ужасеният вожд.
В кошницата беше захвърлена кървава китка от човешка ръка, безмилостно отрязана с бойна секира.
— Но, вожде, какво може да означава това? — запита Свейн.
Виктор сподави пристъпа на гадене в стомаха си, приближи се още към зловещия „подарък“ на Волфгард и гневно стисна челюсти.
— Това е ръката на Дирк. Познах я по пръстена с драконовата глава. Изпратих този нещастник да предаде на Волфгард моята покана да се срещнем по време на празненствата за Великата Тинга, за да уредим всички спорове. И ето какъв отговор ми изпраща Волфгард! Чувал съм, че понякога убивал пратениците, но това… Боже мой! Този кучи син не се е посвенил да убие един от своите, при това един от най-преданите си хора… само за да се опита да ме сплаши!
— Волфгард е коварен, безчестен и подъл! — мрачно изрече Свейн. — Трябваше да си го разбрал досега, вожде, няма да забравя какво видяхме с Отар, когато на два пъти ни изпрати да огледаме приготовленията му. Помни ми думата, Виктор, този кучи син ще се нахвърли върху нас с цялата си войска в най-скоро време! — Свейн посочи с кимване към кошницата си. — Особено след този зловещ „подарък“. Предзнаменованието е прекалено злокобно, за да не му обърнем внимание.