— Да, не можем да оставим това отвратително предизвикателство на Волфгард без последствия — процеди Виктор с мрачна решителност. — Ще се постарая да измисля заслужен отговор.
Вечерта Виктор се прибра в спалнята и видя Рейна на леглото. До нея лежеше Фреки. В краката й си играеха три от лисичетата, търкаляйки кълбо прежда. На мечата кожа до огнището Фрея кърмеше останалите три от рожбите си.
Виктор се усмихна на тази идилична сцена и предпазливо се изкашля.
— Скъпа, трябва да свърша тази вечер една работа. Не трябва да се тревожиш за мен. Скоро ще се върна.
— Къде ще ходиш?
— По-добре е да не знаеш.
Тя вдигна брадичка и го изгледа ядосано.
— Виктор, много добре знаеш, че не съм малко дете, от което трябва да скриваш неприятностите. Аз съм твоя жена!
— Рейна, разбирам, че имаш право, но ми се стори, че…
— Да не би да е нещо свързано със зловещия „подарък“, който днес получи от Волфгард?
— Да.
— Какво си решил? — настоятелно попита младата жена.
— Повтарям ти, скъпа, че е по-добре за самата теб да не знаеш. — Той седна на стола до леглото, свали празничната си туника и започна да надява тежката бойна ризница.
Рейна не го изпускаше от погледа си. На лицето й се изписа тревога.
— Нима си решил да нападнеш стана на Волфгард?
Той се обърна към нея и навъсено рече:
— Скъпа, вече ти казах, че нямам право да го споделям с теб.
— Защо? Нима не ми вярваш?
— Това няма нищо общо с доверието между нас двамата.
— Ха! Как така нямало нищо общо? Та нали щеше да ми кажеш, ако ми имаше доверие?
— Рейна, скъпа…
— О, защо не се махнеш по-скоро от спалнята? — сърдито изфуча тя.
При тези гневни думи младата жена грабна кълбото прежда от лапите на трите лисичета и го запрати към Виктор. Разочарованите кутрета изскимтяха и се завтекоха към него, за да си върнат играчката.
Виктор хвана кълбото във въздуха и го запрати в кошницата до огнището, където спяха лисичетата. Те се спряха, проследиха ръката на Виктор и се насочиха към кошницата.
Той пристъпи към леглото и призова на помощ цялото си търпение. Дори успя да си наложи да се усмихне.
— Много ме изненадаха вълците днес по време на празненството. Нито веднъж не се доближиха до лисичетата… Как успя да ги опитомиш?
— Щом не споделяш плановете си с мен, и аз няма да ти казвам нищо за себе си — процеди тя през зъби, а лицето й помрачня от гняв.
— Ох, Рейна, защо вечно се държиш като упорито малко дете… — изохка младият вожд.
— Не смей да ме наричаш упорита, защото ти си много по-твърдоглав от мен! И си потаен, на всичкото отгоре!
Виктор въздъхна и отиде до скрина, за да измъкне от него меча и щита.
— Май ще е по-добре да тръгвам.
Тя не помръдна от леглото, стиснала зъби и свъсила вежди.
Но когато Виктор се доближи до вратата, младата жена не издържа и го повика. Той веднага се обърна към нея.
— Какво искаш да ми кажеш, скъпа?
— Пази се… — едва чуто прошепна тя.
— Разбира се — усмихна се Виктор.
След като остана сама, Рейна продължи да се измъчва в догадки. Поне едно беше почти сигурно — навярно проклетият Волфгард е изпратил някакво заплашително известие, защото само някаква много сериозна причина може да накара съпруга й да я остави сама късно вечер — това не се беше случвало откакто се бяха оженили. Сигурно опасността е надвиснала неминуемо над техния дом и Виктор се готви да влезе в решителна схватка с племето на Волфгард. Но ако е така, защо не й каза нито дума? Нима мъжът й най-после е проумял, че нищо няма да постигне с мирни средства, но гордостта не му позволява да си признае грешката си?
Да, сигурно е така. Гордостта винаги принуждава човека да не споделя неуспехите си дори и с най-близките. Колко пъти тя самата беше изпадала в такава конфузна ситуация? Ето, дори не му беше съобщила, че носи дете от него под сърцето си, защото се опасяваше, че Виктор ще използва бъдещото им дете като довод да поиска цялата власт над острова. Не можеше да му признае дори как бе успяла да опитоми вълците и да ги настрои по-благосклонно към лисичето семейство. Можеше ли да му разкаже, че всяка сутрин водеше лисичетата в старата конюшня, за да свикнат вълците с присъствието им. Дори вълчицата Хати на няколко пъти си поигра с тях, като че бяха нейни рожби.
Рейна отново се замисли за спречкването им и се почувства виновна. Виктор вече й липсваше и тя започна да се тревожи за него. Какво ще прави, ако го ранят или убият в нощната схватка? Нима ще я запомни само с горчивите упреци? Защо не му показа още веднъж, че го обича безумно?
Повече не можеше да се излежава. Опасенията за съпруга й не й даваха покой. Скочи от леглото, приближи се до огнището, грабна кошницата и прибра лисичетата в нея.