— Хайде, малките ми, да отидем в старата конюшня и да видим какво правят вълците.
Наближаваше полунощ. На пристана на Волфгард трима мъже с дебели железни пръти в ръце се прокрадваха безшумно към гредата, на която се бяха облегнали тримата часовои, които пазеха новопостроения боен кораб на Волфгард. Двама от тях играеха шах на оскъдната светлина на кандилото от китова мас, а третият не откъсваше поглед от дъската и се подиграваше на грешките на другарите си. Войниците не подозираха, че на петнадесетина метра от тях се спотайваха трима непознати мъже. Както се смееха, часовоите внезапно замлъкнаха и се строполиха в несвяст на земята, повалени от ловките удари на нападатели.
— Добре се справихме — промърмори Виктор, загледан в проснатите мъже. — Отар, завържи по една кърпа на устата на всеки от тях, после им вържи ръцете отзад на гърба. — Вождът се вгледа напрегнато в застрашителния силует на кораба, извисяващ се пред тях като скала. — Все пак, красив кораб, нали? Дори ме е срам, че трябва да пробием дъното му.
— Струва ми се, че фалшбортът е доста дебел, вожде — начумери се Свейн. — Защо просто да не прережем въжетата и да го оставим да го отвлече течението към средата на фиорда?
— Не. Вече мина пролетното топене на ледовете, а на места фиордът е много плитък — отговори Виктор. — Корабът може да заседне в някоя плитчина недалеч от брега, а Волфгард може да изчака прилива, за да го изтегли до пристана и да го използва срещу нас.
— Хм, може би имаш право… Но доста по-трудно е да го изпратим на дъното.
— Защо пък да не го подпалим? — предложи Отар, докато набързо превързваше глезените на първия боец от зашеметените стражи.
— Да, може, но от селото ще видят пламъците — възрази му Виктор.
— Тогава не ни остава нищо друго, освен да се залавяме за работа — кимна Свейн.
Виктор Безстрашния и Свейн се покачиха през борда и с железните пръти започнаха да пробиват отвори в дебелото дъно на кораба, който — като всички кораби на викингите — приличаше на дълга и тясна лодка. Отар привърши с връзването на стражите и побърза да се присъедини към тях. След половин час водата бликна през дупките и корабът започна бавно да се пълни с вода. Мъжете скочиха през борда, извадиха кинжалите си и започнаха да режат въжетата.
Виктор се усмихна доволно при вида на потъващия кораб.
— Е, сега, приятели, дори и да го намери, Волфгард няма да може да го използва за нападение.
Изтощеният Виктор се спря на вратата на спалнята, загледан в очарователната гледка. Рейна се беше изтегнала на леглото, заобиколена от Фреки, Фрея, шестте лисичета и… трите вълка! Трябваше да примига на два пъти, за да повярва на очите си. Да, наистина около жена му се бяха скупчили осемте члена на лисичето семейство и трите грамадни вълка! Две от лисичетата дори хапеха леко ушите на Тор, а той най-безгрижно се оглеждаше наоколо.
Виктор остави меча си и щита си, след което тихо пристъпи към леглото, без да свали учудената усмивка от лицето си. Веднага към него се насочиха дванадесет чифта очи, единадесет опашки неспокойно се помръднаха.
— Какво става тук? — попита я той.
Виктор можеше да се закълне, че долови израз на облекчение в кафявите й очи.
— Връщаш се невредим от тайнствената ти разходка?
— Очевидно. А както виждам и ти не си скучала, докато ме нямаше.
— Да, вече всички сме добри приятели — промълви тя и погали най-близкото от лисичетата.
— Това на теб ли се дължи?
— Да.
— Но как го постигна?
Рейна вдигна във въздуха едно лисиче и го притисна към бузата си. Малкото създание я близна с езичето си и тя се засмя.
— Постепенно приучих вълците да свикват с миризмата на лисиците и ги възнаграждавах с месо, когато не се зъбеха. После занесох едно от лисичетата при вълците в старата конюшня. Първо го прие Хати. Останалото беше лесно.
— Ти си удивителна жена — усмихна се Виктор.
Тя сви рамене.
— Така ме изплаши с това неочаквано напускане на къщата посред нощ, че трябваше да измисля нещо, за да се успокоя. И ето, че трябва да седя тук и да ги галя, за да не мисля за непослушния си съпруг.
— А няма ли да погалиш и непослушния си съпруг? — намигна й той.
Тя вирна изящното си носле и отвърна престорено надменно:
— Не съм сигурна дали е заслужил тази чест. Между другото, къде беше, съпруже?
— Трябваше да преплуваме фиорда, за да зарадваме Волфгард с няколко по-едри дупки на дъното на новия му кораб.
Неочаквано за него очите й заблестяха от възторг.