— Хайде, мили ми съпруже! Наистина ми изглеждаш уморен. Ела в леглото при мен.
Голият Виктор успя някак да се вмести сред единадесетте животни, а след няколко минути дори се добра близко до тялото на жена си. Погледна Гери, който дишаше тежко в лицето му, докато Тор размахваше опашка зад главата му. В това време четири от лисичетата се заеха с нова игра — покатерваха се върху двамата съпрузи, опитваха малките си, но остри зъбки по краката им, а едното от тях дори се осмели да започне да гризе пръстите на краката на Виктор през завивката.
Виктор свирепо се намръщи.
— Рейна, но това е направо смешно. Искам да се любя с теб, но ми е трудно да го направя, когато се чувствам като попаднал в кучешка колиба, а единадесет псета следят действията ми с интерес. Така нищо няма да стане…
— Не, ще стане — дрезгаво прошепна тя и страстно се притисна към него. — Ела още по-близо до мен, мили мой, и аз ще ти покажа как две тела могат да заемат място колкото за едно тяло…
— Хмм… — промърмори младият викинг, вече готов да се наслади на урока й.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
На следващата сутрин вбесеният Волфгард крачеше като разярен лъв в голямата зала на къщата си. Пред трона му на пода бяха свели чела тримата пазачи, които така лесно бяха допуснали нападателите до пристана, към който бе вързан големият нов боен кораб на Волфгард. Преди разсъмване смяната ги бе заварила вързани, със запушени уста, сгърчени на земята и премръзнали от студената нощ.
— Как можахте да допуснете да ви измамят така лесно, глупаци такива? — изкрещя Волфгард.
— Вожде, но ние бдяхме на пристана точно според твоите заръки — започна да пелтечи първият от тримата нещастни провинени, без да отделя от Волфгард широко отворените си очи, в които се четеше ужас от неизбежното наказание. — Обаче коварният враг успя да ни изненада…
— А как успяха да ви вържат, щом сте гледали зорко във всички посоки? — изсумтя вождът.
— Но, вожде, наоколо цареше пълен мрак — опита се да се оправдае вторият.
— Глупости — намръщи се Волфгард. — Благодарение на вашата глупост сега враговете ни се надсмиват и то с пълно право. Но нека не бърза да тържествува Виктор Безстрашния. Ще го нападнем и ще го изпратим набързо във Валхала, но този път този негодник няма да успее да се върне от царството на боговете. Ще го убия, дори и ако се наложи цялата ми войска да преплува ледените води на този проклет фиорд…
— Да, вожде — дружно промълвиха тримата часовои. В стаята влезе още един от воините на Волфгард.
— Вожде — извика Егил, — този нещастник се опитва да те измами! Не са били на пост тази нощ.
Волфгард погледна смутените лица на тримата задържани, а после недоверчиво изгледа Егил.
— Откъде го разбра?
Егил пристъпи към Волфгард и му подаде дребна шахматна фигура, издялана от бивна на морж.
— Намерих тази фигура паднала между дъските на пристана. Признавам, че няколко пъти досега ги бях предупреждавал да не си пилеят времето с тази глупава игра и да си отварят очите на четири, но очевидно съм бил прекалено мек с тези глупаци.
При това зловещо обвинение тримата войници започнаха да треперят от страх. И тримата се проснаха на пода и започнаха да молят господаря си за милост. Волфгард остана за миг безмълвен, стиснал дребната фигура в едрия си юмрук, с отворена от изненада уста и почервеняло лице.
— Намери ли останалите фигури от проклетия им шах? — тихо запита той Егил, а в гласа му пропълзя зловеща заплаха, от която се смръзнаха телата на тримата провинени.
— Не. — Егил отмести поглед към тримата войника. — Но ми се струва, че макар и вързани, те са успели с крака да избутат останалите фигури от шаха във водите на фиорда, за да прикрият престъпната си небрежност… или може би вятърът ги е издухал във водата.
— Истината ли казва Егил? — диво изкрещя Волфгард към нещастните войници.
— Не, вожде, не! — отрекоха и тримата в един глас.
Волфгард запрати шахматната фигура в огнището и махна с ръка към първия от провинените.
— Нещастни кучи синове! С тази последна лъжа решихте съдбата си!
Без да обръща внимание на ужасените лица на задържаните, вождът прекоси стаята и измъкна внушителна бойна секира от скобите, забити в стената. До ушите на безжалостния Волфгард като че ли не достигаха сърцераздирателните вопли на обречените войници. Той се изправи пред тях като ангел на смъртта и вдигна секирата високо над главата си. Спря се само за миг, замислен дали ще успее да отсече две глави с един удар.
Успя да прекъсне с мощен замах стенанията им, а после бързо се извърна и замахна с грамадната секира към третия нещастник, полузадушен от сълзи и спазми на ужас.