Един от бойците пристъпи напред.
— Да, вожде, Орм говори истината. Ето, вземи моя плащ.
Той беше толкова объркан и изтощен, че нямаше сили да спори и мъжът наметна мъхестия вълнен плащ върху одеялото. Воинът му подаде ръка и Марк се изправи.
— Накъде трябва да вървим? — попита той.
— На север, вожде — отвърна мъжът и го хвана за ръката. — Ти си се обърнал на запад, а там е големият фиорд.
— О, така ли? — уморено промълви той и се извърна към посоката, която му сочеше викингът. — Смятате ли, че вече сме в безопасност?
— Да — отвърна мъжът, когото наричаха Орм. — Волфгард и хората му отстъпиха от другата страна на фиорда. Ние ще оставим няколко стражи в случай, че се върне.
— Кой точно е този Волфгард?
— Това е водачът на племето, което ни нападна.
Марк се замисли, като си припомни жестоката битка.
— А, да. Сигурно имате предвид онзи огромен мъж със сребристорусата коса и голямата брада?
Орм се усмихна широко и кривите му бели зъби се показаха.
— Значи все пак си спомни, вожде. Преди пет лета, когато нашето племе вече се беше установило тук, се появи Волфгард. Той също беше избягал от Исландия. Заживя заедно с хората си от другата страна на фиорда. Оттогава нашите две племена са в кръвна вражда.
Марк се опита да осмисли чутото, а след това внимателно попита.
— А коя е онази жена, която беше с него?
— Неговата заварена дъщеря, Рейна Унищожителката.
— Унищожителката?
— Да, така я наричаме. На името на Рен Унищожителката, морската сирена, която примамва в пъкъла смелите викингски воини — обясни Орм. — Рейна мрази всички викинги.
— О, тя вече ме информира за това — мрачно отбеляза младият мъж и се намръщи. — Но щом като мрази всички викинги, защо живее в тяхното племе?
Един мъж зад него побърза да обясни.
— Рейна е пленница от Франция, вожде. Преди години тя и нейната майка са били отвлечени от Волфгард и хората му и са ги довели в Исландия. Волфгард е оказал голяма чест на нейната майка, като не я направил своя наложница, а се оженил за нея. Така тази Рейна станала негова заварена дъщеря. Но жените винаги са си били зли създания.
— Тя презира Волфгард и хората му — намеси се Орм. — Струва ми се, че тя едвам понася хората от племето, но се сдържа, защото ако се опълчи срещу, тях, те ще я убият.
— Умно момиче — промърмори Марк.
— Вместо това Унищожителката дава воля на гнева си, като си отмъщава на нас. Тя е истинско страшилище, тази женска, а и от много години се опитва да те убие, вожде.
„Тя искаше да ме убие? О, Господи!“ — помисли си младият мъж. Той не беше попаднал във Валхала! Също като Балдер, който бил изпратен в царството на мъртвите на неговия горящ кораб, и той бе попаднал право в ада!
Докато Марк вървеше през тундрата, заобиколен от новите си приятели, Рейна Унищожителката се беше свила на палубата на кораба на втория си баща и мислеше за странното появяване на Виктор Безстрашния. Тя беше единствената жена от племето, която участваше в битките, и беше свикнала с жестокостите и кръвта. Никога досега не се бе страхувала и не бе треперила от вълнение. Ала този път беше различно. Не можеше да си обясни, но се чувстваше необяснимо смутена от кратката си среща с крал Виктор. Защо той се беше обърнал към нея с тази странна дума „скъпа“, последвана от още по-странните думи „Аз съм тук!“ Защо нейният враг си позволяваше да й говори по този начин, сякаш бяха близки? Думите му я бяха объркали и тя не можеше да ги забрави…
Освен това тя изпитваше към Виктор нещо, за което Волфгард и хората му не подозираха. Макар че бе посветила целия си живот на отмъщението срещу всички викинги, силата и храбростта на този викингски воин бяха събудили любопитството й. И въпреки че се беше била с него, тя внимателно бе наблюдавала през цялото време вожда на вражеското племе. По-рано тази вечер, когато Волфгард и бойците му нападнаха племето на Виктор, Рейна беше забелязала, че вождът на вражеското племе губеше силите си и навярно смъртта му бе близка. Тогава Волфгард бе заповядал да се оттеглят. Малко по-късно любопитството я накара да се завърне на вражеския бряг и тя видя, че подозренията й се оправдават. От безопасно разстояние девойката наблюдаваше как племето на Виктор изпраща своя вожд. Тялото му бе положено на кораб, който бе запален. Смъртта на Виктор предизвика странно вълнение в душата й.
Рейна се качи на лодката си и се върна в залива на Волфгард. Вторият й баща събираше воините си и се готвеше за второ нападение. Тя не можеше да си обясни постъпката си, но не каза на никого, че Виктор е загинал. Може би това се дължеше на суматохата около приготовленията за второто нападение или може би защото тя не чувстваше истинска вярност към племето на Волфгард, а може би защото се страхуваше, че воините на втория й баща ще разберат за възхищението, което изпитваше към вожда на враговете им. Каквато и да беше причината, Рейна запази мълчание…