— А как работи? — продължи тя и кимна към бойната машина.
Той въздъхна.
— Ох, Рейна, страхувам се, че все още не работи както трябва. — Той се наведе и издърпа едно от въжетата. — Според замисъла трябва да се постави един голям камък в тази вдлъбнатина и да се дръпне рязко изтласкващият лост под горния пояс. — Виктор й посочи частите, за които говореше. — После се нагласява натиска откъм задния край на машината, отпуска се гредата и камъкът полита нагоре…
— Към войниците на Волфгард? — оживи се младата жена. — О, та това звучи прекрасно!
— Е, това е най-общото обяснение.
— Но защо тогава не работи както ти искаш?
Виктор се намръщи.
— Проблемът е във въжетата. Не мога да накарам гредата да се притисне до лебедката…
— За женски лебед ли ми говориш?
— Не за лебед, а за лебедка — това е механизъм за повдигане на тежести — поправи я той и посочи някакво устройство под долния пояс на машината. — Въжетата придържат носещото рамо, а то от своя страна изтегля гредата. Но май въжетата са прекалено разхлабени. Готов съм да дам зеницата на окото си за сто килограма индийски коноп.
— Коноп? Това пък какво е? — запита озадачената Рейна.
— Разбираш ли, скъпа, въжето от кожени ремъци не е достатъчно здраво, а ремъците от кожа са прекалено еластични… ох, забравих, че не знаеш и тази дума. Исках да кажа, че прекалено много се разтягат и разхлабват. А без правилно изчислен тласък отгоре върху гредата проклетият камък никога няма да полети към вражеската войска…
Рейна внезапно се разсмя, за голямо учудване на Виктор, и посочи с ръка към бедрата му.
— Тогава може би трябва да подберем правилно усилието, за да го накараме да се изправи?
— Дяволска жена — усмихна се той, но след миг ръката й се впи между бедрата му и той започна да охка от възбуда. — Виждаш ли… там има един изстрелващ прът, който трябва да се подбере колкото може по-здрав и твърд…
— Да, колкото може по-здрав и твърд…
Младият вожд шумно пое въздух през стиснатите си зъби.
— Но за проклетия точно днес цялата машинария работи много нестабилно, като детска люлка.
— За каква детска люлка ми говориш пък сега?
Виктор неохотно се отдръпна от машината и натисна гредата, за да й покаже колко разхлабени са въжетата.
— Ето, виж как се клатушка нагоре-надолу.
Рейна отново се приближи до него и продължи да го предизвиква:
— Хмм… Нагоре-надолу… Обичам това движение. — И го опря на дъските, които оформяха долния пояс на внушителното метателно съоръжение.
Младият вожд я изгледа с недоумение.
— Скъпа моя, какво си намислила? Искам да кажа, че ми стига и онзи път, че трябваше да го правим под погледите на всичките вълци и лисици…
Младата жена го притисна още по-плътно към гредите.
— Само искам да се опитам да ти помогна да се справиш с нагласата на твоя изстрелващ прът.
— Господи, какъв изстрелващ прът имаш предвид?
Тя се закиска неудържимо.
— Да не би да си седнал на него, съпруже мой?
— На какво да съм седнал?
— На дъската. Ти ще седнеш на дъската, а аз пък ще седна в скута ти, за да можем да се люлеем и клатушкаме нагоре-надолу и така постепенно ще можем да регулираме тласъка отгоре надолу.
— Какъв тласък? — Гласът му прозвуча дрезгаво.
— На въжетата, разбира се — тя се усмихна предизвикателно и вкара ръката си между бедрата му. — Или какъвто и да е там тласък, стига да може да го държи изпънат, мили мой.
Той изохка, възбуден до крайност от дръзките й пръсти.
— Тогава ще можем да накараме изстрелващият прът да удари силно женския лебед…
— Лебедката? — процеди той през зъби.
— Женския лебед — поправи го тя и посочи към дървения пояс. — И тогава прътът ще подскочи нагоре.
— Амин.
Виктор не се нуждаеше от повече подкани. Треперещ, той се опря на пръта, изтегна се по гръб върху дъските и притегли запъхтяната Рейна върху гърдите си.
— Ааах… — След няколко секунди младата жена се нагласи върху него и започна да охка от екстаз. — Обичам нашата люлка, нагоре-надолу, обичам това усилие…, обичам…
— Обичам женския ти лебед. — Виктор я сграбчи през кръста и буйно проникна в нея.
Тя го пое с нежна въздишка.
— Не ти ли помагам, съпруже мой? Не усещаш ли как те изпъва тласъка? Може би скоро ще изстреляме пръта към женския лебед — ох, не, лебедката — и тогава двамата ще се издигнем до…
— Наистина — изръмжа Виктор — вече започна…
Дългоочакваното нападение на Волфгард започна една седмица след тези събития, в една хладна и безлунна лятна нощ.