Волфгард натовари най-добрите си воини на новия си боен кораб. Изчакаха попътен вятър и прекосиха фиорда. Корабът акостира на пристана на Виктор някъде около полунощ. Злодеите имаха щастието дори и Луната да бъде на тяхна страна, защото призрачното небесно светило се беше скрило зад гъстите облаци, надвиснали над мрачния фиорд. Бойците тихомълком се прокраднаха към крайбрежните скали. За тяхна изненада никъде не се виждаха лодки, а още по-необяснимо беше отсъствието на стражи около дългия пристан.
Застанал на края на пристана, Волфгард властно вдигна ръка и всички бойци зад гърба му се вцепениха на място. Над главите им се извисяваха почти отвесните скали, но нямаше нито един воин от пазачите на Виктор.
— Засега всичко е наред — прошепна вождът на Егил. — Много са се възгордели нашите врагове, ако си въобразяват, че са успели да повредят новия ни боен кораб и да ни откажат от плановете за нападение.
Егил се усмихна в мрака.
— Да, вожде. Замисълът ти се оказа успешен.
По сигнал на вожда всички воини започнаха да се катерят по стръмната пътека.
Но те не им беше съдено да достигнат до билото на мрачните скали.
Някъде по средата на стръмнината, след един тесен и остър завой, Егил, който водеше колоната, пръв се подхлъзна по слоя от китова мас. Пътеката се оказа обилно напоена с тази изключително хлъзгава материя. Най-преданият воин на Волфгард изрева от уплаха и изненада, изгуби равновесие и безпомощно се стовари на пътеката, допълнително натежал от ризницата, меча и щита си. Настъпи пълен хаос, когато той се затъркаля надолу по урвата, като повлече след себе си всички останали воини, които се бяха наредили в редица по един чак до подножието на скалата. Най-близките двама бойци изхвръкнаха от двете му страни в дълбоките падини. До настръхналите уши на останалите долетя силен рев и екота от падането на бойците в студените и дълбоки води на фиорда.
— Каква е тази лудница? — извика Волфгард, опитвайки се да запази равновесие върху хлъзгавата пътечка.
— Тези проклетници са намазали единствения проход към дяволското им село, вожде! — изкрещя един от мъжете в мига, преди и той да се строполи върху мазната почва и да се затъркаля по стръмния скалист склон към водата.
— Всички да се дръпнат от пътеката! — кресна Волфгард на пъплещите след него бойци.
С разтворени ръце и крака олюляващите се бойци започнаха да пълзят към надвисналите базалтови скали от двете страни на пътеката, но в следващия миг се вцепениха от ужас, защото някъде от височините над главите им долетя смразяващо свистене. След миг атакуващите се оказаха засипани от кал, тиня, дребни камъни и тор. Разнесоха се люти псувни и грозни закани, чуха се стенанията на бойците с разкървавени глави. Един по един нападателите обръщаха гръб на вожда си и по гръб се сурваха надолу по урвата към спасителния бряг.
Със сетни усилия Волфгард успя да се задържи да не се претърколи по стръмнината, дори се опита да пролази сред непроходимите скали, но след минута се оказа почти заринат от камъните и боклуците, стоварващи се от билото на скалата. В този миг на върха се изправи в цял ръст неговият смъртен враг — Виктор Безстрашния. От двете му страни се виждаха смътните очертания на някакви невиждани машинни, сръчно управлявани от бойците на Виктор и засипващи нападателите с късове влажна оборска тор, камънаци, чакъл и всякаква мръсотия.
А над всичко това се разнасяше буйният смях на този кучи син, Виктор!
— Защо не излезеш с мен на двубой като истински мъж, жалък страхливец! — изкрещя той и размаха юмрук.
В следващия миг огромна пита от кравешко изпражнение цапна озъбеното лице на Волфгард.
Застанал на върха на хълма, Виктор се смееше и гледаше как долу, на петнадесет метра под билото, Волфгард и хората му отстъпват в безпорядък, на четири крака, или се пързалят по гръб по хлъзгавата пътека, или цамбурват един но един в мрачните води на фиорда. Вождът се обърна към Отар, Свейн и Роло, застанали до него, загледани в жалкото бягство на противниците им.
— Е, успяхме, приятели. Наистина ги победихме, без да се пролее дори една капка кръв — гордо заяви младият вожд.
— Така ли се сражават мъжете в онзи легендарен Футургард? — попита любопитният Отар.
— Не, драги, там битките са много по-жестоки.
Добре, че Отар навреме разбра, че са успели да възстановят повредения кораб — намеси се Роло.
— Да, не ни завариха неподготвени. Устроихме им такова посрещане, че дълго ще ни помнят.
— Пък и имахме късмет да не открият нашите лодки, укрити по-нататък в заливите край брега на фиорда — допълни Отар. — Иначе Волфгард можеше да ни отмъсти за дръзкото ни нахлуване на неговия кораб, като изпрати всичките ни лодки на дъното на фиорда.