Рейна се заля от смях, като видя как Тор отвори широко уста, пръчката се изплъзна от зъбите му и падна на земята, а гигантският вълк се хвърли по петите на младия мъж. Но за нейна изненада Виктор изненадващо се извърна, рязко зави надясно, върна се назад, наведе се, грабна пръчката от земята, захапа я между зъбите си, изрева тържествуващо и погледна весело към жена си, която вече се държеше с две ръце за корема, уплашена, че от прекалено много смях ще пострада детето, което носеше в утробата си.
На следващата нощ Волфгард отново заповяда да нападнат укрепленията на Виктор, като упорито настояваше пак да атакуват откъм пристана. Бойците слязоха на скалистия бряг сред непрогледна мъгла. Вече познаваха местността и успяха да се изкачат по стръмната пътека, която този път не беше хлъзгава както при предишното нападение, завършило с позорното им отстъпление.
Когато запъхтените нападатели се изкачиха до билото на склона, неочаквано се разнесоха някакви странни викове. От гъстата мъгла изскочиха облечени в бяло фигури, приличащи на привидения и размахващи дълги копия.
Воините на Волфгард изпаднаха в паника, скупчиха се на едно място и започнаха да захвърлят мечовете си. Някои дори се отпуснаха на колене на влажната трева и започнаха да молят боговете за милост. Други се втурнаха назад към урвата, която току-що бяха изкачили с много усилия. Настъпи страхотна суматоха. Десетина бойци се търкаляха по земята, повалени от другарите си. Никой не виждаше нищо освен смътните очертания на злите духове. Нощната тишина се разцепи от неистови крясъци. Нима се беше сбъднало поверието, предавано от поколения, от незапомнени времена, че Один изпраща сина си, Тор, начело на войска от духовете на загиналите герои, за да накаже всеки клетвоизменник?
Напразно Егил и още трима от оръженосците на Волфгард се мъчеха да надвикат уплашените до смърт бойци. Волфгард не можа дори да извика, а само яростно стисна зъби, докато трескаво обмисляше какво да предприеме. Никога не бе очаквал, че ще му се наложи да се бие с неземни същества. За това неговите бойци не бяха подготвени. И без това никой нямаше да се подчини на заповедите му, никой нямаше да обърне внимание и на най-страшните му заплахи. Какво по-страшно от призрак, връхлитащ в нощната мъгла? Вождът осъзна, че всичко е изгубено, бясно изруга и се втурна назад сред обезумялата тълпа.
На върха на хълма Виктор, Орм, Роло и Кнут се заливаха от смях, докато събираха белите ленени покривала, с които успяха да изиграят ролята на среднощни призраци.
— Трябва да призная, че понякога жена ми има доста полезни хрумвания — сподели Виктор с мъжете, които го бяха наобиколили и весело го потупваха по раменете.
След две нощи Волфгард опита още веднъж да превземе селото на Виктор. Този път реши да заобиколи вражеските укрепления, като заповяда да отплуват с кораба доста по-надалеч от пристана на Виктор, в посока към устието на фиорда, преди излаза на океана. Волфгард стовари войската в един пустинен залив и заповяда да започнат обход на земите на Виктор от юг.
Нарамили тежките бойни секири, със запалени факли в ръцете на всеки десети боец, войниците поеха на север край извивките на брега. Прекосиха тундрата, без да се сблъскат с противника и вече всички се бяха успокоили, че този път ще успеят да нахлуят изненадващо откъм южния край на дългото селище, когато ужасяващият вик на Волфгард проехтя над смълчаните редици. Пред себе си вождът внезапно съзря неясните очертания на много дълбок ров, по-скоро някаква пропаст. Никой не бе очаквал това препятствие. Един от най-предните мечоносци не успя да се задържи и се строполи в мрачната пропаст. Някъде от дълбочината изкънтя смразяващия рев на нещастника, след което се чу глух удар и отново настъпи тишина. Ужасените бойци се сковаха на място, вперили погледи в дългия ров, след което отстъпиха назад и наобиколиха вожда си.
— Хвърлете едно въже и се опитайте да го измъкнете — гневно просъска Волфгард.
Трябваше им повече от половин час преди да успеят да го измъкнат. Нещастникът бе счупил левия си крак, целият беше изкалян и натъртен, а очите му се въртяха неистово от страх и зъбите му се тресяха, така че не можа да каже нито една смислена дума. В този миг зад гърба на групата мъже, заети със свестяването на първата жертва, изкрещяха още двама войника — първият попадна в друг ров, незабелязан досега, пълен с огромни плъхове, а вторият се озова в широка яма, гъмжаща от змии. От писъците на следващите жертви тръпки пролазиха по гърбовете и на най-смелите бойци. Волфгард изрева от безсилен гняв, кресна на най-близкостоящите да направят каквото могат, но да накарат двамата страхливци да замлъкнат — дори завинаги, с помощта на копията и стрелите, ако не може другояче — и изпрати Егил напред да разузнае дали има още капани по пътя им. Егил не беше изминал и двадесет метра в непрогледния мрак, когато, за свой ужас, се сгромоляса на дъното на много дълбок ров. Стори му се, че е попаднал в истинска бездна, пълна със стотици морски птици. Когато едрият Егил се затъркаля по стръмния склон към черното дъно, птиците изхвърчаха с писък от гнездата си и го изплашиха до смърт с дивото пляскане на десетки криле.