Смаяните войници едва чуваха пресипналите крясъци на своя вожд да се съберат около него и да се вслушат в нарежданията му. Но тъкмо се скупчиха стотина от тях около Волфгард, бясно размахващ тежкия си меч, когато уплашените им очи отново зърнаха в далечината привиденията, които никой не беше забравил от последния опит за атака…
Настъпи неописуема паника. Волфгард бе пометен от бягащата тълпа и стъпкан от десетки ботуши.
— Спрете, дяволски изчадия! Спрете, синове на Локи! — крещеше сгърчения в калта вожд. — Спрете, негодници! Мръсни псета!
Никой не го погледна дори. Всички търчаха като подгонени от самия дявол и панически захвърляха тежките мечове и щитове. Зад гърбовете им се приближаваше неотстъпно като стена страхотен рев, издаван от привиденията, ехтяха някакви неземни тръби, звуци, каквито нито един викинг не бе сънувал дори. Изпотъпканият Волфгард едва успя да се надигне и да се завтече назад…
В далечината Виктор отново се изсмя при вида на бягащия противник. Трябваше още веднъж да признае, че очарователната му съпруга понякога имаше блестящи идеи.
Но внезапно се намръщи. Явно Волфгард не бе решил да се откаже от пъклените си стремежи да покори целия остров. С течение на времето трябваше измисли все повече хитрини и капани, за да съумее да защити жена си, нероденото им дете, хората от племето си.
На следващата сутрин Волфгард бе събуден от стражите му с вестта, че го чака неговият съгледвач, който му донасяше за всичко в селото на Виктор.
— Волфгард, твоята заварена дъщеря е бременна — мъжът побърза да започне с най-неприятната за Волфгард вест, защото се страхуваше да не предизвика гнева му, ако се опита да премълчи тази много важна новина.
Лицето на Волфгард се разтресе от гняв. Проклета да е Рейна и онзи кучи син, нейния съпруг! Виктор Безстрашния вече на няколко пъти успя да го направи за посмешище в очите на собствените му воини, особено при последните два опита за нападения. Вече десетина бойци бяха избягали и бяха преминали към противника, а останалите никой не можеше да разубеди, че враговете им не притежават свръхестествени способности. Но поредицата от неуспехи само още повече ожесточаваше Волфгард.
— Как узна това? — сърдито попита той.
— Цялото село знае, защото крал Виктор го обяви пред военния съвет. Трябваше да ги видиш, тях двамата, доволни, вечно ухилени… И подлудяват цялото село с тяхната глутница. Представи си само — три грамадни вълка и осем лисици! Освен това подочух нещо доста странно: в селото се носят слухове, че Унищожителката помагала на Виктор да измислят нови и нови капани за твоите войски…
Проклета изменница! Значи се е оставила на Виктор да я опитоми?
— Да. Напълно. Вече се държи пред него като агънце.
На прага се показа Лейф и извика:
— Какво да правим, вожде? След като Унищожителката ще дари крал Виктор със син, ти си задължен да прекратиш нападенията.
— Тя ме измами! — изрева Волфгард. — И затова ще я удуша с ей тези две ръце! Да… Това е единственият изход. Заварената ми дъщеря трябва да издъхне, преди да роди син на моя най-зъл враг!
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
Отмина краткото северно лято и отново започна дългата и сурова зима. Волфгард не прекрати атаките си, но Виктор успяваше с умели набези да отблъсне неприятелските отреди. От стана на Волфгард дезертираха десетки бойци, уплашени от все по-изпъкващите пълководчески умения на Виктор и от слуховете за необикновените му, почти свръхестествени способности.
Повечето от тягостните и мразовити зимни дни Виктор и Рейна прекарваха насаме, потопени в любовната си идилия, без дори да забелязват мрачното небе и загрижените лица на хората около тях. Вечерите, които изглеждаха безкрайно тягостни и унили в очите на околните, за двамата млади влюбени преминаваха неусетно, изпълнени с весели закачки край огнището, заобиколени от единадесетте си питомци. Когато навън утихваше свирепият вой на вледеняващия арктически вятър, съпрузите обличаха дебелите шуби и заставаха под стрехата на голямата къща, за да съзерцават ослепителното великолепие на северното сияние, озаряващо нощното небе във всички цветове на дъгата.