— Имахме толкова много да си кажем.
Тя замълча и съпругът й тревожно попита:
— Рейна, измъчва ли те нещо?
— Какво искаш да кажеш?
— Хайде, стига. Казах ти, че те познавам. Убеден съм, че нещо те безпокои.
Младата жена вдигна глава и кимна.
— Имаш право. Ален иска да се върна с него в Лоара.
— Рейна, нашият живот е тук, на този остров — въздъхна младият мъж.
— Защо си толкова сигурен? — измъчено го погледна тя.
— Спомни си нашата мечта, скъпа. Ти, аз, бебето… и мирът, който ще настане във Ванахейм.
— Да, но все още няма мир! — избухна Рейна. — Волфгард не е престанал да ни напада. И нашето дете ще бъде изложено на голяма опасност.
Виктор взе ръката й и я поднесе към устните си.
— Ти забравяш, че когато нашият син се роди, Волфгард трябва да прекрати враждата. Той се закле пред свидетели.
Тя недоверчиво поклати глава.
— Мисля, че си голям глупак, съпруже мой, щом вярваш, че Волфгард има чест и държи на думата си.
— Рейна, аз знам какво е най-доброто за нас. Моето видение доказва, че съм прав. Ти трябва да ми вярваш. Мирът ще дойде.
— Но защо трябва да се измъчваме и да чакаме да дойде този мир? Защо просто не заминем за Лоара и да живеем там с Рагар и Ален?
Младият мъж я погали по бузата, но в очите му се четеше безпокойство.
— Рейна, нашият дом е тук. Тук е нашето бъдеще. Не мога да изоставя своето племе. А що се отнася до теб… знам, че обичаш брат си, но нима искаш да ме изоставиш и да заминеш за Лоара?
— Не, скъпи съпруже. — Тя се усмихна и се притисна до него. — Обичам те повече от всичко на света и моето място е до теб.
— О, Рейна!
Виктор я целуна, тя притвори очи и се отпусна на гърдите му, но сърцето й бе изпълнено с тревожни предчувствия.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
В една ранна утрин, седмица след като бе пристигнал във Ванахейм, Ален от Лоара стоеше на палубата на своя кораб. Жил и Бард, неговите приближени насочваха умело кораба към пристана на Волфгард. Пролетното утро бе студено, а силният пронизващ вятър издуваше корабното платно.
Ален все още бе изпълнен с радост от успешния край на пътуването си — след седемнадесет години бе открил своята сестра. Ала мисията му тук, във Ванахейм, не бе приключила. През последните няколко дни той непрекъснато убеждаваше сестра си, че трябва да се завърне с него в Лоара, но не бе постигнал успех. Младият мъж бе заявил, че Виктор също е добре дошъл в Лоара, но бе разбрал, че именно той е причината за отказа на сестра му и се надяваше да я убеди да напусне омразния викинг и да отпътува за родината си. Макар че Ален се държеше любезно със зет си, за да не обиди Рейна, дълбоко в себе си той презираше викингския крал. За него Виктор бе един от онези варвари, които бяха убили баща му, ограбили замъка му, отвлекли съпругата и детето му, а самия него оставили на произвола на съдбата.
Сега Ален се страхуваше, че няма време за губене, тъй като бебето на сестра му щеше да се роди много скоро. А несъмнено младата жена много трудно ще се реши да напусне съпруга си, след като се роди детето им.
Поради това Ален реши да се срещне с Волфгард, вожда на вражеското племе, и да се опита да го убеди да му помогне. Това бе доста безразсъдна постъпка и той можеше да загуби живота си, но нямаше друг избор. Освен това носеше известие за Волфгард от Рагар и се надяваше, че по този начин ще може да проникне в селото и да разговаря с викингския вожд.
Корабът приближи до пристана, ала още преди хората му да успеят да го завържат за стълба, към тях се спуснаха трима стражи с извадени мечове.
— Кои сте вие? — извика един едър момък, който беше начело на групата.
— Аз съм Ален, принцът на Лоара — самоуверено отвърна младият мъж. — Дойдох тук с мир и искам да се срещна с вашия вожд Волфгард. Нося известие от сина му Рагар, който сега живее в Лоара.
Викингите се спогледаха и след като си казаха нещо, първият кимна и се приближи към кораба.
— Завържи кораба за стълба, Ален от Лоара, предай оръжието си и ела с нас. Ние ще те заведем до къщата на нашия вожд, а той ще реши как да постъпи с теб.
Ален и хората му изпълниха заповедта и групата пое към селото на Волфгард. Когато влязоха в малката задимена стая, Ален веднага позна Волфгард по описанието на Рагар. Викингът седеше до огъня и дъвчеше овнешко бутче. Брадата и дрехата му бяха изцапани с мазнина. Той вдигна глава и подозрително изгледа новодошлите.
— Кои са тези нахалници? — изръмжа той. — Да не би да са съгледвачи на Виктор?
— Не, вожде — отвърна едрият момък и кимна към Ален. — Той каза, че носи съобщение от сина ти.
Волфгард намръщено го изгледа.