— Кой си ти?
На устните на младия мъж се появи жестока усмивка.
— Не ме ли познаваш, старче?
Викингът захвърли бутчето и скочи на крака. Кой беше този мъж, който се осмеляваше да го обижда? Малките му очи гневно оглеждаха момъка. В лицето му имаше нещо странно познато, нещо което го дразнеше.
— Ако още веднъж се осмелиш да ме наречеш така, ще ти отрежа езика, момче!
Ален не трепна.
— Не можеш да ме уплашиш, старче. Ти вече един път се опита да ме убиеш, но не успя.
Що за глупости дрънкаш?
— Остави ме да си сваля ботуша и ще се увериш.
Волфгард се поколеба и го изгледа навъсено.
— Остави ни да го убием, вожде — обади се един от стражите. — Изглежда, че е някой луд.
Викингът вдигна ръка.
— Не, думите му събудиха любопитството ми. — Обърна се и кимна към Ален. — Събуй си ботуша, момче.
Младежът събу ботуша си и мъжете ахнаха, като видяха, че има шест пръста на десния си крак.
Ален погледна презрително към Волфгард, който пребледня и се отдръпна назад.
— Сега позна ли ме, старче?
— Ти си брата на Рейна?
— Да, аз съм Ален от Лоара — гордо отвърна младият мъж. — Аз бях безпомощно бебе, което ти остави да умре, когато нападна и опустоши замъка на родителите ми. Ала твоето позорно деяние не се увенча с успех, старче. Аз останах жив и сега съм тук, пред теб.
— Да, виждам това — рязко отвърна Волфгард. — Какво искаш от мен? Каза, че носиш известие от сина ми.
— Да. — Ален обу ботуша си, после свали от врата си кожена каишка, на която висеше дървен талисман. — Рагар ми каза да ти дам това, за да се убедиш, че говоря от негово име и като доказателство, че е жив.
Младежът пристъпи и му подаде талисмана.
— Да, това принадлежеше на сина ми — промърмори той. — Дадох му го преди две лета. — Извърна се и остро изгледа Ален. — Къде е синът ми? И какво известие ми носиш от него?
Ален се поколеба, а в очите му проблесна хитра искра.
— Ако ти предам известието, ти ще позволиш ли на мен и на хората ми да напуснем необезпокоявано селото ти?
— А защо трябва да го правя?
— Може би защото нося известие от сина ти.
Волфгард му подаде талисмана.
— Ти си една отровна змия, но съм съгласен с условието ти. А сега предай съобщението от сина ми.
Младият мъж се усмихна.
— Рагар ми каза да ти предам, че те обича. Той е щастлив в Лоара. Ожени се за млада жена и двамата очакват дете. Моли те да му простиш, загдето е напуснал Ванахейм. Иска да знаеш, че никога в сърцето си не се е чувствал истински воин и моли за прошката ти, защото те е разочаровал.
Викингът мълчаливо изслуша съобщението, но ръцете му се свиха в юмруци.
— Искаш ли да му предам някакъв отговор от теб?
Да — гласът на вожда трепереше от гняв. — Кажи на моя малодушен син да се завърне във Ванахейм преди да е настъпила зимата. Ако не го направи, повече няма да го смятам за мой син.
— Ще предам думите ти. — Ален се огледа и се наведе към Волфгард. — Мога ли да говоря насаме с теб, старче?
Мъжът се намръщи, но кимна.
— Да, но ако още веднъж ме наречеш „старче“, жалък кучи сине, ще напуснеш селото с отрязана глава.
— Разбрах — усмихна се Ален.
Викингът кимна към хората си.
— Заведете тези двамата в съседната стая. Искам да поговоря насаме с този. — Обърна се към Ален и грубо рече: — А сега казвай какво искаш.
— Първо бих искал да видя гроба на майка си — студено отвърна момъкът.
Волфгард сви рамене.
— Това не ме интересува. — Изгледа презрително младежа и добави: — Всъщност ти много приличаш на майка си, както и сестра ти Рейна. Разбира се има и някои различия. Виждал ли си Унищожителката?
— Унищожителката?
— Рейна.
— Да — кимна Ален. — Прекарах много време със сестра си. Може би знаеш, че тя очаква дете от твоя враг, Виктор Безстрашния.
Викингът го изгледа свирепо.
— Да, знам! Тя ме предаде и се подчини на желанията на Виктор!
— Рагар ми каза, че ако Рейна роди син от Виктор Безстрашния, ти си дал дума да сложиш край на враждата между вашите две племена, така ли е?
Волфгард размаха юмрук.
— Защо трябва да слагаш сол в раната ми? Да, предателството на неблагодарната ти сестра ще покрие името ми със срам.
Младият мъж се усмихна.
— По-спокойно, приятелю. Може би ще мога да ти помогна да излезеш с чест от това положение.
На лицето на Волфгард се изписа любопитство, примесено с подозрение.
— И как смяташ да го постигнеш?
— Мисля, че съм намерил начин да осуетя плановете на Виктор. Може би ние двамата ще си помогнем един на друг.
Викингът презрително изсумтя.
— А защо ще ми помагаш и ще предаваш собствената си сестра?
— Реших да се съюзя с теб, защото мразя всички викинги — злобно се усмихна Ален. — А и освен това не предавам сестра си, а Виктор.