— Да, вожде.
Виктор с Рейна на ръце се упъти към къщата. Младата жена се извъртя.
— Пусни ме на земята. Аз да не съм дете!
— Да, но се държиш като дете!
— Ако се спънеш в тъмното, ще ме изтървеш и може да нараним бебето.
Забележката й го стресна. Младият мъж спря и внимателно пусна съпругата си на земята.
— А какво щеше да стане, ако конят ти се беше препънал в тъмното?
— Може би понякога конете са по-разумни, отколкото ти, съпруже мой.
Той размаха пръст пред лицето й.
— Едва ли точно ти трябва да приказваш за разум, когато си излязла на лунна разходка, и то сега, когато всеки миг бебето може да се роди. Не искам да говоря за Свейн, който също се е съгласил на това безумие…
— Няма ли да престанеш? — Рейна бе започнала да се ядосва. — Мисля, че вече достатъчно ми се кара.
За нейна изненада съпругът й се усмихна.
— О, Господи, ти наистина си много твърдоглава.
— Твърдоглава ли съм? — учудено попита Рейна.
— Една жена в твоето положение не може да постъпва така. Държиш се сякаш си полудяла. — Той се почеса по брадата. — Всъщност, сега си спомних, че когато бях във Футургард, моята майка ми е разказвала, че два дена преди да се родя, се чувствала толкова неспокойна, че излъскала всичкия мрамор във вилата. Когато я видял, баща ми едва не припаднал.
— Е, значи това обяснява и моята лудост. Виктор въздъхна и я прегърна през кръста.
— Скъпа, понякога наистина ме плашиш, а аз не знам какво ще правя, ако те изгубя.
Когато стигнаха до къщата, Рейна го хвана за ръката, за да спрат за малко.
— Ако това, което казваш, е истина и действително се безпокоиш за моята безопасност, по-добре ме отведи оттук.
Младият мъж въздъхна разочаровано.
— Рейна, трябва ли отново да говорим за това?
Тя кимна и разтревожено го погледна.
— Узнах, че твоите мечти за мир във Ванахейм са обречени на провал. Узнах още, че когато родя твоя син, Волфгард е решил да избие всички ни.
— Откъде знаеш всичко това? — Той я погледна подозрително и я хвана за ръката. — Да не искаш да кажеш, че си ходила да се срещнеш с него? Господи, ако си направила…
— Ален е ходил да се срещне с него — прекъсна го тя и си помисли, че няма да може да разкаже на съпруга си за безразсъдното си посещение при Волфгард. — Волфгард е казал на Ален, че ако ти спечелиш, той ще ни избие. — Младата жена го погледна. В очите й се четеше отчаяна молба. — Моля те, нека се махнем от Ванахейм. Нека да отидем да живеем в Лоара, заедно с Ален и Рагар. Това е единственият начин да спасим детето си.
Виктор поклати глава.
— Рейна, ти си уплашена и затова говориш така. А и твоят брат ти е повлиял. Знам, че той мрази всички викинги, знам, че ме презира, но аз мислех, че повече няма да позволим на озлоблението и ненавистта да ръководят живота ни.
— Аз не съм озлобена! Просто искам детето ми да живее!
Той я погледна сериозно.
— Тогава любовта трябва да е на първо място в твоя живот и не трябва да се вслушваш във внушенията на брат ти. Ти трябва да вярваш в моето видение, че тук ще има мир за нас и за нашето дете. Рейна, аз наистина го видях — ти и аз заедно с нашия син, а всички хора от племето са коленичили и ни поздравяват, защото най-после след неговото раждане във Ванахейм ще настъпи мир.
— Това са само глупави сънища! — извика тя. — Волфгард никога няма да удържи на думата си!
— Аз вярвам, че ще удържи. И не трябва да позволяваш на брат си да ни разделя…
— Ами ти? Ти мислиш само за желанието си за мир и изобщо не се грижиш за моя живот и за живота на нашето дете!
— Това не е вярно. Кълна ти се, че този сън скоро ще бъде реалност. Кълна ти се, видях го във Футургард.
В гърдите й избухна ярост.
— Не ме интересуваш нито ти, нито твоите бръщолевения за Футургард. Теб не те е грижа за мен и за детето и аз повече не вярвам на тези приказки.
— Какво искаш да кажеш?
Рейна се обърна към него и решително заяви:
— Искам да кажа, че ще замина с Ален за Лоара, независимо дали ти ще дойдеш или не.
— Няма да заминеш.
— Ти ми забраняваш да замина?
— Да. Аз ти забранявам да заминеш.
Той я гледаше с непреклонно изражение на лицето. В този миг й се стори като съвсем чужд човек и очите й се напълниха със сълзи. След всичко, което бяха преживяли, Виктор все още искаше да я командва! Сърцето й се сви от болка.
— Нали щяхме да бъдем равни? — извика тя. — Нали всичко щяхме да решаваме заедно? Ти ми обеща…
— Аз ти обещах, че ако станеш по-разумна, ние ще решаваме всичко заедно. Но, Рейна, ти все още си твърде упорита и непреклонна…
— Това са твои думи! Може би аз пък си мисля, че ти си упорит и непреклонен!