Младият мъж хвана ръката й.
— Нека не се караме повече. Навън е много студено и ще замръзнеш. Нека те заведа в леглото.
Рейна потрепери от докосването му.
— Върви по дяволите!
Ала Виктор взе на ръце непокорната си съпруга и влезе в къщата.
Виктор бе заспал, прегърнал съпругата си, но младата жена стоеше будна. Откакто той й забрани да напуска Ванахейм, в нея се пробуди дръзката жена воин. Сега разбираше, че не може да живее с мъж, който бе решил да ръководи живота й, без да се съобразява със собствените й желания. Виктор бе различен от Волфгард, но въпреки това искаше да я подчини на волята си, така както Волфгард бе постъпил с майка й.
Тази мисъл караше сърцето й да се свива от болка и гняв. Той предпочиташе да вярва в измислени видения, отколкото да се погрижи за безопасността на съпругата си и нероденото им дете. Не можеше да остане с мъж, който оставяше на заден план семейството си. Ако заминеше за Лоара, детето й щеше да бъде в безопасност, а също и Виктор. Може би той щеше да дойде при нея, след като се убеди, че тя е била права.
Нямаше друг избор и колкото и да бе мъчително, трябваше да напусне съпруга си. Налагаше се да съобщи решението си на Ален. Много внимателно се измъкна от прегръдката на Виктор, излезе от спалнята и отиде в стаята на брат си.
Внимателно го разтърси и когато той се събуди, тя прошепна:
— Ще отплавам с теб на зазоряване. Разбра ли?
— Да, сестро. — Ален сънено се усмихна. — Ти направи единствения верен избор.
Въпреки че разбираше, че брат й е прав, когато на пръсти се промъкна в спалнята и легна до съпруга си, от гърлото й се изтръгнаха мъчителни ридания. Накрая потъна в неспокоен сън.
Волфгард седеше в леглото и лицето му се изкриви от болка, докато една робиня мажеше с мехлем раната на главата му. Егил стоеше до вратата и намръщено ги наблюдаваше.
— Господарю, тази рана трябва да се превърже — уплашено прошепна жената. — Ала преди това трябва да се зашие, тъй като е много дълбока.
Тя без да иска натисна по-силно, Волфгард изруга гневно и силно я удари през лицето.
— Махай се оттук, жено. Ти само увеличаваш болките ми!
Робинята опипа с ръка удареното място на лицето си, очите й се напълниха със сълзи и тя побягна от стаята. Егил пристъпи напред.
— Да изпратя ли друга робиня да се погрижи за раната, вожде?
— Не. Проклети да са тези жени! — Викингът понечи да стане, но му се зави свят, изохка от болка и се отпусна в леглото. — Като си помисля, че моята проклета заварена дъщеря проникна в къщата ми…
— Ние ще си отмъстим веднага щом оздравееш…
— Ще си отмъстим сега! — извика Волфгард и посегна към панталоните си.
— Мислиш ли, че е разумно да се бием сега, когато си ранен толкова лошо?
— А ти да не мислиш, че ще позволя на заварената ми дъщеря да напусне безнаказано Ванахейм, след като ме унизи по този начин и застраши живота ми? Не, този път валкирията отиде твърде далеч. Ще убия нея, нероденото й дете, съпруга й и всичките им хора.
— А какво ще правиш с момчето Ален, с когото сключи споразумение? — намръщи се Егил.
Сивите очи на Волфгард блеснаха кръвожадно.
— Този глупак? Преди да изгрее слънцето, кучият син ще си получи заслуженото.
Егил се ухили.
— Както кажеш, вожде.
Събуди хората ми. Ще отплаваме незабавно. Егил бързо излезе от стаята.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА
Преди зазоряване Рейна се събуди и тежко се измъкна от леглото. Протегна тромавото си тяло и се намръщи. Чувстваше отпадналост и лека болка в гърба.
Огледа спалнята и отново се замисли за решението си да напусне Виктор. Той беше неин съпруг и тя го обичаше с цялото си сърце, въпреки различията помежду им. Да предприеме пътуване по море и то когато бебето можеше да се роди всеки момент, бе рисковано и опасно.
Ала Рейна си припомни каква участ очаква детето й, ако го роди тук, във Ванахейм, и Волфгард загуби облога, който бе сключил с Виктор. Той нямаше да се примири с това унижение и нямаше да се успокои, докато не убие нея и детето й. Тя беше готова да даде живота си за обичния си съпруг, но не можеше да рискува живота на едно невинно дете!
Като се движеше бавно и тромаво, Рейна облече една дълга вълнена рокля, наметка с качулка и си обу топли ботуши. Сложи някои по-необходими неща в една торба от кожа на морж и накрая се осмели да погледна към съпруга си. Той приличаше на заспало момче, бе обърнат на една страна, а ръката му бе протегната към мястото, където доскоро лежеше и тя.
Любов, силна болка и съжаление се надигнаха в душата й. Не искаше да го напуска! Сърцето й се късаше от мъка, като си помисли, че пренебрегва неговите желания и нарушава брачната клетва! Ала не можеше да остане и да позволи неговата глупава мечта да ги погуби. Трябваше да мисли за детето си. За нея то бе най-важно, макар и съпругът й да не можеше да я разбере.