— Защо? Защо ме излъга?
— За твое собствено добро. Волфгард ми обеща, че ако успея да те убедя да напуснеш Ванахейм заедно с мен, той ще нападне съпруга ти, след като ние отплаваме. — В гласа му прозвучаха тържествуващи нотки. — И сега ние заминаваме, а Волфгард може да убие мръсника, който пося семето си в теб.
— Ти си ме предал! — яростта й нямаше граници. — Искам веднага да ме върнеш обратно!
— Не, сестро. — Младият мъж хвърли презрителен поглед към наедрялата й фигура. — Ако искаш да се отнасям добре със зверчето на Виктор, трябва да бъдеш по-разумна и да ми се покоряваш.
Той се обърна и отиде да поговори с хората си. Рейна ужасено гледаше след него. Как можа да бъде толкова глупава и да се остави брат й да я измами! Сърцето на Ален бе отровено от омразата. И тази злоба бе насочена дори срещу нероденото й бебе!
Младата жена разбра, че както Волфгард, така и Ален също искаше да управлява живота й и да я подчини на волята си. А мъжът, когото наистина обичаше, мъжът, на когото дължеше вярност и уважение, този мъж щеше да умре от ръката на Волфгард! Виктор беше прав, когато настояваше тя да бъде с него и да не слуша уверенията на брат си. Най-после проумя истината, но вече бе твърде късно!
В съня си Виктор почувства странно безпокойство. Бавно отвори очи и потърси Рейна. Нямаше я!
Обзет от тревога, той скочи от леглото и сграбчи панталоните си. Може би не е могла да заспи или е огладняла, помисли си младият мъж. А може би е почувствала родилни болки и отишла да извика Сибеал.
Ала инстинктивно усещаше, че надеждите му са напразни и болезненото чувство, че тя го е напуснала, се усили. Страховете му се потвърдиха, когато влезе в стаята на Ален и видя, че момъка го нямаше. Липсваха и вещите му.
Господ да му е на помощ! Навярно Ален е успял да убеди сестра си за замине с него за Лоара. И самият той бе допринесъл за решението й с упоритото си държание миналата нощ.
Спусна се към стаята на Сибеал и я разтърси.
— Виждала ли си господарката?
Робинята се изправи.
— Не, господарю.
— Страхувам се, че тя е заминала с брат си.
Очите на Сибеал се разшириха от страх.
— Това е много опасно! Господарката може да роди всеки миг, сигурна съм!
— Ще тръгна веднага след нея, но се моля да не е много късно.
Жената се вкопчи в ръката му.
— Позволи ми да дойда с теб, господарю. Имам усещането, че господарката се нуждае от мен. Предчувствам нещо лошо.
Той също имаше лошо предчувствие!
— Ще се срещнем в конюшнята — заповяда Виктор и изхвърча от стаята.
Той се отправи към къщата на Свейн, събуди го и му нареди да вдигне и останалите бойци. Малко по-късно младият мъж нахълта в конюшнята и до слуха му достигнаха мъчителни стенания. Той видя Невин зад една от преградите. Мъжът лежеше на земята с дълбока рана в корема. Чертите му бяха изкривени от болка.
Виктор остави лампата на земята и коленичи до него.
— Какво се е случило, човече?
— Братът на жена ти ме намушка с нож! — простена робът и от устата му потече кръв.
— Рейна и Ален са били тук?
— Да!
— Но защо Ален те е намушкал?
Устните на умиращия се изкривиха в презрителна усмивка.
— Защото исках да убия жена ти!
— Какво? — Виктор ужасено го сграбчи за дрехата. — Да не би да си наранил съпругата ми? Господи, ако си го направил…
— Не! — мъжът потръпна от болка. — Не виждаш ли, че аз съм този, който умира?
След тези думи Невин отново се сгърчи. Зад тях се чу тих глас:
— Може би открихме предателя, вожде.
Младият мъж се обърна и видя Свейн, Сибеал и неколцина воини, които стояха зад него. Всички гледаха с намръщени лица към умиращия.
Виктор се изправи и кимна.
— Да, открихме предателя. Нещо повече, той се е опитал да убие Рейна. Трябва да побързаме и да настигнем Ален и съпругата ми. Дано да не е много късно!
— Да, вожде. Останалите вече препуснаха към брега — отвърна Свейн.
Кнут кимна към Невин.
— Да му помогна ли да се отърве от мъките, вожде?
— Не. Трябва да бъдем човечни. Не можем да го оставим да страда. — Той кимна към Сибеал. — Виж дали можеш да му помогнеш.
Робинята бързо коленичи до нещастника, а Виктор се спусна да оседлае Слейпнир. Хвана поводите и се отправи към вратата, ала трябваше отново да мине покрай Невин. С ужас видя как Сибеал му подаде кинжал.
— Не! — извика Виктор.
Но беше твърде късно. Робът замахна, заби ножа в гърдите си и издъхна.
Виктор се спусна към Сибеал.
— По дяволите, жено, нали ти казах да се опиташ да му помогнеш!
Робинята се изправи и тъжно поклати глава.
— Вожде, нямаше никаква надежда. Невин страдаше ужасно и ме помоли да му дам кинжала, за да сложи край на мъките си.