Младият мъж въздъхна.
— Добре. А сега да потегляме.
Останалите го последваха и след малко групата начело с Виктор и Свейн препускаше към пристана. Викингският вожд погледна с безпокойство червеното сияние от юг, което озаряваше небето. Запита се какво ли може да е това. Сърцето му се сви от тревожно предчувствие за съпругата и нероденото му дете. Припомни си, че си Сибеал бе казала, че предчувства нещо лошо и тази мисъл го ужаси.
Когато приближиха брега, викингът видя, че кораба на Ален го няма. Още по-лошо, сега червеното тайнствено сияние се простираше и на север, и на юг. Небето над океана сякаш пламтеше в огън, а слънцето още не беше изгряло! В този миг видя, че откъм фиорда приближава нещо светещо, което се движеше към брега… Господи, това беше кораб, а на палубата му се виждаха мъже, които размахваха горящи факли! Всичко приличаше на нощен кошмар, като онази нощ, когато се бе появил във Ванахейм!
— Волфгард ни напада! — извика Отар.
— Той ще достигне пристана, преди да успеем да се качим на кораба! — добави Орм.
— Това ми е ясно, но какво е това сияние на юг от нас? — извика Виктор. — О, Господи! Моля те, не позволявай кораба на Ален да изгори, а заедно с него и моята съпруга!
— Светлината е прекалено голяма и не може да е от кораба! — извика Роло.
— Но тогава какво е това?
— Отмъщението на боговете! — извика Кнут.
Вече бяха на брега и Виктор даде знак на хората си да спрат. Точно пред него корабът на Волфгард се долепи до пристана. Виктор и хората му скочиха от конете. Вождът заповяда на Сибеал да се скрие зад скалите. След секунди от кораба наскачаха десетина воини, които размахваха мечове, и с бойни викове се спуснаха към тях.
Виктор даде знак и хората му се хвърлиха напред, за да посрещнат нападателя. Младият мъж бе полудял от тревога за Рейна, ала преди да тръгне след нея, трябваше да се бие с тези подивели мъже.
„Отмъщението на боговете“, бе казал Кнут. Докато мечът му се кръстоса с оръжието на един от нападателите, който свирепо се нахвърли върху него, викингът се запита дали неговият приближен не е прав. Ала сега нямаше време да мисли, трябваше да се бие. Той дори не забеляза, че земята под краката му започна да се люлее.
И тогава всичко наоколо започна да трепери…
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Навътре в океана, там, където свършваше фиорда, Рейна съзерцаваше огромното червено сияние. Вълните шумяха и заливаха безлюдните скали около нея, много по-високи от вълните дори и при най-силните бури. В този миг младата жена усети как между бедрата й потече топла вода и се скова от пронизваща болка в кръста. Тя едва успя да изохка и да притисне ръка към корема си. Почувства как коремът й се втвърди и внезапно я прониза ужасяващата мисъл, че раждането започва.
Сърцето й се сви от страх за бебето, за това, че трябваше да ражда в открито море, и за Виктор, който навярно в този миг се сражаваше с Волфгард, а още по-ужасяващо беше пурпурночервеното небе над нея, което приличаше на кърваво езеро. Помисли си, че плуват направо към ада!
Не искаше бебето й да се роди точно сега! Отново я прониза силна болка и тя сграбчи ръката на брат си.
— Ален, моля те, чуй ме! Трябва да се върнем обратно! Усещам, че бебето ще се роди всеки миг!
— Много добре. Значи той или тя ще пораснат, докато пристигнем в Лоара.
— Но ние не можем да продължим! — тя потисна стенанието си и посочи към хоризонта. — Не виждаш ли това червено сияние, там в далечината? Това е знак, че ни грози опасност.
— Ха! Ти си една глупава жена — презрително се изсмя Ален. — Вече ти казах и по-рано — това е само отражение от изгряващото слънце.
Искаше й се да извика от яд.
— Но слънцето не изгрява от юг!
От кърмата се обади един глас:
— Ален, ние също сме изплашени от това сияние. Може би това е знак, че ще има страшна буря.
— Ти си се уплашил като жена, Жил — изсмя се Ален.
В този миг една силна вълна се разби в малкия кораб.
Рейна, полудяла от страх, измъкна кинжала си, сграбчи ръката на брат си и насочи оръжието към гърдите му.
— Как се осмеляваш да ме заплашваш, сестро! — озъби се той.
Младата жена заговори с мрачна решителност.
— Ален, веднага ще обърнеш кораба и ще ме върнеш при съпруга ми или ще те убия.
Той се засмя, което я вбеси още повече.
— Не можеш да ме уплашиш, сестро. Та ти се разтрепери само като видя как намушках онзи нещастник, който се опита да те убие. А освен това не можеш да убиеш собствената си плът и кръв.
Рейна знаеше, че той говори истината и гласът й затрепери от отчаяние.
— Ален, моля те, изслушай ме…