— Господарю, приемаш ли сина си? — тихо попита тя.
— Господи, разбира се! — Младият баща свали туниката си, зави треперещото телце и го притисна към гърдите си. Когато чу силния вик на сина си, го заля вълна на неописуема радост. Момченцето беше наистина съвършено, с добре оформено телце, а главата му бе покрита с рус мъх. Виктор погледна към жена си. Очите й бяха пълни със сълзи, но лицето й грееше от щастие.
— Благодаря ти, любов моя — прошепна той. Наведе се и я целена по устните.
След това се изправи, държейки сина си. Всичко наоколо се беше успокоило, земята бе престанала да трепери, червеното сияние бе изчезнало и Виктор разбра, че вулканът е затихнал и слънцето е изгряло в същия миг, когато синът му се е родил, сякаш всички небесни и земни сили бяха постигнали равновесие. Воините от двете племена бяха свели глави в знак на уважение. Най-после се бе осъществила неговата съкровена мечта, целта на неговия живот. Виктор притисна момчето към гърдите си и сърцето му се изпълни с радост. Сега вече наистина се почувства у дома…
По страните му потекоха сълзи. Вдигна новородения си син, за да го видят всички.
— Приятели, позволете ми да ви представя Ерик Миротвореца, крал на всички викинги. Както ви бях обещал, той дойде, за да донесе мир и хармония за всички нас. Нека повече никога да няма война.
За миг воините от двете племена останаха мълчаливи, изпълнени със страхопочитание. След това бавно се раздвижиха, като тихо говореха как Виктор е победил през този ден и е сложил край на кървавата вражда.
Когато видя, че бойците му се отправиха към брега, Волфгард изскочи пред тях, размаха меча си и извика:
— Не го слушайте! Трябва да се бием с този кучи син! Не го оставяйте да ви оплете в лъжите си!
Ала мъжете не обърнаха внимание на виковете му и се насочиха към кораба. Лицето на Волфгард се изкриви от безсилна ярост. Не му оставаше нищо друго, освен да прибере меча си и да се присъедини към хората си.
Малкият Ерик започна да плаче. Виктор клекна до Рейна и й подаде бебето. Докато той я гледаше с нежност, тя разкопча роклята си и приближи детето до гърдите си.
Ерик захапа гърдата, започна лакомо да суче и се укроти. Най-после той имаше семейството на своите мечти!
Младият мъж взе на ръце сина и съпругата си, а след това всички се отправиха към къщата. Слънцето се бе издигнало високо в небето и огряваше всичко наоколо. Това беше изгревът на техния нов и щастлив живот.
— Прости ми — прошепна Рейна след дълго мълчание.
— Никога повече не ме напускай! — промълви той.
— Никога! — пламенно отвърна младата жена.
ЕПИЛОГ
— Какво правиш, Виктор?
— Обмислям проекта за нашия бъдещ дом.
— Боже мой, ще ме накараш да умра от смях.
— Така се радвам, когато се смееш…
Изминаха шест седмици от последната битка. Рейна и Виктор се бяха излегнали върху кожите, постлани на поляната пред къщата и гледаха как Ерик се люлее в хамака, опънат от Виктор между два стълба, свалени от една от бойните машини. Младият мъж много обичаше да гледа как жена му поставя сина им в хамака и започва бавно да го люлее. Ерик вече бе доста наедрял, но понякога започваше да реве неудържимо и нищо не го успокояваше така добре, както полюшкването в хамака. Виктор често я заместваше, особено сега, когато най-после дойде дългоочаквания мир и младият вожд можеше да отделя повече време за семейството си.
Щастливото семейство представляваше възхитителна гледка — на преден план изпъкваше стройната фигура на Виктор, до него красивата му съпруга с детето на гърдите си. Докато малкият сучеше от гърдата на майка си, баща му донесе един пергаментов лист, опря го на скута й и с въглен започна да нанася очертанията на техния бъдещ дом. Но движенията на ръката му неволно я гъделичкаха по бедрото.
Зад тях се простираше безкрайната тундра, осеяна с диви цветя. Високо над главите им се рееха жерави, поели посоката към морския бряг. Виктор се усмихна, като видя как Отар и Ива, хванати за ръце, поеха към брега. За да ознаменува края на войната и раждането на сина си, младият вожд беше освободил всички роби и на всички бяха раздадени парцели земя. Ива вече беше навършила седемнадесет години и Виктор най-после даде съгласието си да се омъжи за Отар. Денят на сватбата им беше определен да съвпадне с годишнината от сватбата на Рейна и Виктор.
Виктор си припомни тяхната сватба преди една година, усмихна се и нежно я целуна. Колко щастлив бе сега и то благодарение на нея, неговата любима съпруга! Но най-щастлив бе сега, когато гледаше как Рейна е прегърнала сина им, със сини очи и златисторуси коси, весело усмихнат. Виктор обичаше сина си с цялото си сърце и често го взимаше в силните си ръце, за да го разходи из тундрата.