— Много се радвам да се запозная с вас, джентълмени. Бих искал да ме извините, но мисля, че тази вечер не съм в състояние да свикам военния съвет.
— Както кажеш, вожде — отвърна Свейн. — Не всеки ден се случва един войн да бъде изпратен при Один и да се завърне оттам. Когато си починеш и се възстановиш, ще трябва да ни разкажеш какво се случи.
— Мога да го направя, но вие едва ли ще ми повярвате — саркастично се усмихна Виктор.
— Смяташ ли, че е разумно да останеш тук сам, вожде? — несигурно попита Отар. — Страхуваме се, че главата ти не е съвсем наред.
— Повярвайте ми, че аз се страхувам не по-малко от вас за главата си. — Виктор ги изгледа и разтри слепоочията си.
В този миг Кнут избута напред едно русо момиче, което току-що бе влязло в стаята.
— Ива ще се погрижи за теб тази нощ — грубо рече той. — А на сутринта твоята слугиня Хелга ще ти поднесе закуската.
Виктор се усмихна на момичето. То беше дребничко девойче със сини очи. Светлата й коса бе сплетена на плитки. Тя любопитно го оглеждаше. Навярно не беше на повече от шестнадесет години.
— Здравей, Ива — рече Виктор.
— Господарю, ти си жив! — извика момичето.
— Така изглежда.
— Но как е възможно?
— Ще се радвам, ако ми обясниш — горчиво отвърна той.
— Да, робиньо, твоят господар се завърна от Валхала — заплашително рече Кнут и се намръщи. — И сега ти трябва да изкупиш малодушието си.
Виктор видя, че Ива се сви от страх и попита:
— Какво малодушие?
Ива бе избрана за девственицата, която трябваше да бъде принесена в жертва и да те съпроводи при пътуването ти до Валхала, но тя избяга и се скри в планините. Може би искаш да я пребиеш до смърт за това предателство, вожде — обясни Кнут.
Робинята ужасено извика, а изуменият Виктор гневно заговори.
— Да я пребия? Да я пребия, защото не е искала да умре? Това никога няма да стане!
Учуденият гигант се засмя.
— Тогава ти може би си измислил някое друго подобаващо наказание, а, вожде? — Той се ухили и сръга Виктор.
— Наказание ли? — недоумяващо повтори Виктор.
— Мисля, че нашият вожд трябва да си почине — намеси се Орм и намръщено кимна към момичето. — Погрижи се както трябва за господаря си, робиньо, или иначе аз ще ти извия врата. Сега нашият вожд е объркан и се нуждае от внимание и отдих.
— Да, господарю — рече Ива и се поклони.
— Ще свикаме военния съвет утре сутринта, вожде — добави Свейн и мъжете излязоха.
Робинята въздъхна с облекчение и погледна с благоговение към господаря си.
— Господарю, какво мога да направя за теб?
Младият мъж смутено се изкашля.
— Предполагам, че едва ли ще можеш да ми донесеш бутилка минерална вода.
Тя го изгледа недоумяващо. Виктор погали вълците, които лежаха в краката му, и отново се изкашля.
— Има ли в тази къща място, където да не е толкова задимено и да може да се диша? Гърлото ми е раздразнено и главата ужасно ме боли.
Ива се усмихна и протегна ръка.
— Ще те заведа в спалнята ти, вожде.
И тя го поведе през няколко слабо осветени стаи, докато достигнаха една дървена преграда. Зад нея бяха поставени един стол с висока облегалка, дървен сандък и грубо сковано тясно легло, покрито с животински кожи. Животните, които ги бяха последвали, веднага скочиха на леглото и го заеха почти цялото.
Виктор намръщено ги изгледа.
— Ей, чакайте малко, зверове такива! А аз къде ще спя?
Момичето се изкиска и плъзна ръката си в неговата.
— Ти можеш да спиш при мен, вожде. Ще бъде чест за мен да бъда с теб сега, когато се завърна от смъртта.
Младият мъж я погледна изумено и издърпа ръката си.
— Да спя с теб! Та ти си още дете!
— Не, господарю, аз съм най-възрастната девственица в племето и вече от четири зими съм узряла жена. Точно заради това ме избраха да бъда принесена в жертва и да те съпроводя във Валхала, но аз се изплаших, не исках да умра. Съжалявам, че се показах толкова малодушна, господарю.
Виктор се опита да осмисли думите й. Главата продължаваше да го боли.
— Не ме интересува, че си най-възрастната девственица в племето — строго рече той. — Ти не трябва да споделяш леглото с никой мъж, поне докато не навършиш осемнадесет години. Ясно ли е?
— Докато навърша осемнадесет години? — унило попита Ива.
— И то след като се омъжиш — добави той.
Тя се усмихна и на бузите й се появиха прелестни трапчинки.
— Да се омъжа? Но робините не се омъжват, вожде.
Младият мъж се намръщи.
— Мога да те уверя, че отсега нататък тук ще настъпят големи промени.
— Но, вожде…
— Аз ли съм шефът тук, или не?
— Шефът?
— Искам да кажа — господарят.