Тя сведе поглед.
— Да, ти си господарят.
Той се усмихна.
— Тогава, отивай да си лягаш, Ива.
Робинята бавно излезе от стаята.
Виктор погледна към трите вълка, които бяха заели леглото му, и тежко въздъхна. Господи, цялото тяло го болеше и се чувстваше толкова изтощен! Свали вълнения плащ, одеялото, ризницата, мокрите панталони и ботушите и пристъпи към леглото.
— Хайде, размърдайте се, зверове — смъмри ги той и нежно ги избута към долната част на леглото. — Където и да се намирам, по дяволите, чувствам се като пребит. Това пътуване през времето съвсем не беше толкова хубаво. Чувствам се така, сякаш съм преживял всяка една от тези хиляда години.
Младият мъж успя да се намести в леглото и се зави с кожите, притиснат от мъхестите тела на животните. Те започнаха да го ближат и той въздъхна. Неговите „любимци“ бяха предани и много чаровни, ала главата все още го болеше от удара на валкирията и острия дим. Потръпна при спомена за ледената вода на океана. Господи, как можа да му се случи всичко това! И все пак, ако остави настрана всички неудобства, цялата история можеше да бъде доста забавна.
Беше измъкнат от удобния и осигурен живот на двадесети век и захвърлен назад във времето, в мрачните диви векове на средновековието. На всичко отгоре се беше забъркал в някаква смахната кръвна вражда, а една валкирия имаше намерение да го убие. Беше преминал през някаква врата на времето и се беше озовал на някакъв остров като Виктор Безстрашния. И само бог знаеше какво го очаква на сутринта!
В голямата къща на другия бряг на фиорда Рейна се въртеше неспокойно в леглото си. Защо не можеше да престане да мисли за Виктор Безстрашния и да се освободи от странните чувства, които я вълнуваха след кратката й среща с него? Дори се питаше дали сега и той си мисли за нея! Може би все пак не се е превърнал в бог след завръщането си от Валхала, а само в магьосник, който по някакъв начин сега я измъчваше.
Ала каквото и да бе станало, сега Рейна бе по-заинтригувана от своя враг откогато и да било. Виктор не беше по-различен от другите жестоки варвари, които я бяха отвлекли от родината й като малко дете, бяха отнели свободата й, бяха разрушили живота й и бяха причинили смъртта на майка й и малкото й братче. Нямаше да се успокои, докато не избие всички викинги, и нямаше да позволи на този очарователен Виктор Безстрашния да я отклони от целта.
Утре ще прекоси фиорда и ще отиде в неговите земи. Утре ще го убие… Може би преди това ще успее поне малко да задоволи любопитството си към този странен викинг.
ГЛАВА ШЕСТА
— Добро утро, господарю.
На следващата сутрин Виктор за пръв път се срещна с прислужницата си, която стоеше до откритото огнище в средата на голямата стая. Жената разбъркваше овесената каша в едно желязно гърне завързано на въже над огъня. Младият мъж разтри очи, защото го засмъдяха от острия дим.
Той се беше събудил преди повече от час и съзнанието, че продължава да живее в мрачната епоха на средновековието, го караше да се чувства като болен. Това преживяване беше някакъв сън, по-скоро можеше да го нарече нощен кошмар, от който все още не се беше събудил!
Вълците го събудиха още преди зазоряване и той ги пусна да излязат навън. В сандъка беше намерил дрехи на Виктор — бяла туника от грубо платно и кожен жакет, кафяви панталони и ботуши от мека кожа. Дрехите му бяха по мярка. Той се огледа в един сребърен поднос и остана доволен от външния си вид. После се обръсна с един груб бръснач, като насапуниса лицето си с нещо отвратително, което приличаше на сапун и щипеше. Среса косата си с примитивен гребен от китова кост.
Виктор разгледа къщата. Имаше няколко стаи, в които откри десетина робини от различни раси. Те поздравиха завърналия се господар с поклони и срамежливи усмивки. Някои от тях плетяха, други предяха, в една от стаите той огледа критично няколко съда, в които имаше мътеница, сирене и разбито масло, в друга видя тесто, оставено да втасва, както и нарязани зеленчуци за приготвяне на задушено.
А сега се озова лице в лице с домашната си прислужница — висока, слаба жена с остри черти, на средна възраст. Посивялата й коса бе покрита с боне. Младият мъж с интерес разглеждаше двете брошки, с които бе закопчана кафявата й рокля. Едната бе украсена с орнаменти от желязо и малки камъни от кехлибар, а другата показваше положението й на домашна прислужница — беше оформена като пръстен, на който бяха закачени ключове, ножици, игли, малък нож и две малки кожени торбички.
— Ти трябва да си Хелга — промърмори той.
— Да, господарю — отвърна жената и сведе поглед. — Кнут Сръчния ми каза, че ти си се завърнал от Валхала.