— Предполагам, че вече цялото село говори за това — саркастично отвърна Виктор.
Прислужницата го гледаше с безизразно изражение на лицето.
— Гладен ли си, господарю?
В този миг той почувства, че наистина е гладен, плесна с ръце и се усмихна.
— Да, едно завръщане от смъртта те кара да чувстваш дяволски апетит.
Хелга озадачено се намръщи, взе една каменна купа, сипа в нея овесена каша, взе и една лъжица и отнесе всичко на масата.
Младият мъж я последва и се отпусна в стола с висока облегалка. Взе грубо направената желязна лъжица, загреба малко от кашата и я поднесе към устата си. Не му хареса на вкус, но все пак можеше да се яде.
Хелга постави пред него голяма желязна чаша, съдържаща нещо, което приличаше на светла бира. Той се намръщи.
— Какво е това?
— Мътеница, господарю. Пиеш по една чаша всяка сутрин.
— А има ли нещо друго?
— Да, има бира и мляко.
— А, мляко. Това звучи добре — промърмори той.
Прислужницата сви рамене и отнесе чашата.
След малко се върна с друга, пълна с гъсто мляко.
Виктор го опита. Оказа се доста вкусно.
Той се нахрани и започна да разглежда по-подробно стаята. Както и останалите стаи в къщата и тази, която представляваше нещо като хол, беше направена от дебели пластове торф, които се поддържаха от дървени греди, ала все пак беше по-различна от останалите. Подът на другите стаи се състоеше само от утъпкана пръст, а на тази беше покрит с изгладени дъски от светло дърво. Виктор се настани до дългата маса, около която бяха наредени столове с високи облегалки, приличащи на тронове и украсени с дърворезба. Виждаха се фигури на воини, коне и странни писмени знаци. Той предположи, че това може би са рунически букви. По продължение на двете страни бяха поставени дълги пейки, покрити с тъмни кожи. Над тях висяха гоблени — изкусно изтъкани от вълна. Върху тях бяха изобразени бойни сцени от сражения между викинги и дракони, елфи, великани и троли.
Очевидно тази стая се използваше като трапезария и като заседателна зала. Вероятно тук крал Виктор се е събирал да пирува с приближените си или да обсъжда с тях някоя битка. Всичко наоколо му беше доста интересно, но очите го смъдяха от острия дим, спареният въздух го задушаваше, а стомахът му се бунтуваше от мазната храна, която бе погълнал. Към всичко това се прибавяше и пулсирането в главата — последица от удара на онази кръвожадна валкирия. Тъй като предполагаше, че ще остане тук, в тази варварска епоха, реши, че ще трябва да заповяда на слугините да проветряват стаите. Освен това трябваше да научи тези хора как да палят огнището — трябваше да се направят комини, които да отвеждат дима навън.
Помисли си, че е най-добре да излезе и да се поразходи на чист въздух. Денят беше студен, но навън беше много приятно и беше истинско облекчение да диша свежия въздух, особено след задушаващата атмосфера на къщата. Пое дълбоко въздух и наистина се почувства освежен.
Сега за пръв път можеше да огледа всичко на дневна светлина и установи, че пейзажът е много, много различен от калифорнийския в двадесети век. В далечината се виждаха планини с ледени върхове и стръмни склонове, по-наблизо се простираше тундрата, покрита с мъхеста трева, а тук-там растяха брези и върби. Вече знаеше, че големият фиорд разсичаше долината от изток на запад, а скалистите склонове и крайбрежието се простираха на юг, ала все още не можеше да разбере докъде се простира този остров. Може би остров Ванахейм е много голям, колкото Исландия, помисли си Виктор. Съдейки по скалите, той реши, че островът е образуван от действието на вулканите в океана и изцяло е изграден от базалтови скали, също както Исландия.
Недалеч от къщата на Виктор Безстрашния се виждаха очертанията на груби селски жилища от мрачната епоха на ранното средновековие. Очевидно владетелят на това племе е бил не само безстрашен воин, но и земевладелец. Повечето от постройките бяха умалени копия на голямата къща на вожда — примитивните сгради бяха почти изцяло построени от торф, с дървени врати и греди. Младият мъж видя навеси, зеленчукови градини и сеновали. Пред схлупените къщи имаше малки дворове, където жените вероятно перяха дрехите на мъжете си, а децата си играеха с примитивни играчки, направени от дърво и камък. Имаше и една по-голяма постройка в края на селото, която приличаше на обор, защото в оградения двор пред нея се виждаха пилета, свине и крави. Зад малкото село се виждаха ниви и орачи, които вървяха след дървени рала, теглени от волове.
Виктор поклати глава и иронично се усмихна. Той наистина се беше пренесъл в друга епоха. Логически погледнато, би трябвало да се чувства ужасен от факта, че е бил изтръгнат така жестоко от спокойното си и осигурено съществуване в двадесети век. От една страна, той наистина се чувстваше объркан, но, от друга, се чувстваше странно променен и заинтригуван от възможността да живее във време, където ще бъде поставена на изпитание физическата му сила и умствените способности, време, в което ще трябва да живее, като се осланя само на собствения си разум и на силата на духа си. А най-интересното беше, че натрапчивото чувство, че не си е на мястото, че би трябвало да се роди и живее в друга епоха, чувство, което го преследваше постоянно в „другия“ му живот в двадесети век, сега не съществуваше.