Но как се вместваше Рейна Унищожителката в цялата тази картина? Младият мъж отново си припомни кратката и драматична среща с валкирията предната нощ. Беше доста странно, помисли си той, че тя приличаше толкова много на неговата любима от двадесети век, ала едновременно с това тази девойка не бе показала с нищо, че го е познавала и обичала.
Какво ли ставаше с истинската Моника в двадесети век? Дали й липсва? Дали всички предполагат, че той е загинал при снимането на последната сцена с изгарящия кораб? А дали наистина е умрял? Не беше сигурен. Но въпреки че Моника му липсваше и въпреки че не обичаше да причинява болка на хората и не искаше да обърква живота на тези, които бяха останали в двадесети век, той осъзна, че животът му там щеше да бъде безсмислен, след като загуби Моника и възможността да има собствено семейство. Тук се срещна с тази кръвожадна жена воин, която го заинтригува и която искаше да опознае.
Дано само да успее да го стори, преди тя да го е убила!
В този миг към него се приближи един мъж, в когото той разпозна Свейн, и прекъсна мислите му.
— Добро утро, вожде. Как се чувстваш днес?
— Започвам да се ориентирам в обстановката — отвърна Виктор.
Свейн се намръщи и се почеса по главата.
— Ти говориш много странно, вожде. Има ли нещо общо това с пътуването ти до Валхала?
— Виж, питам се дали мога да ти се доверя?
— Какво искаш да ми довериш, вожде?
Виктор се засмя.
— Истината е, че сега се нуждая от приятел.
— Ние вече сме приятели — възмутено отвърна Свейн. — Наистина ли не си спомняш церемонията преди пет зими, когато станахме кръвни братя?
— Значи ние сме кръвни братя, така ли?
— Да. Ние смесихме кръвта си в най-свещен ритуал. След това пирувахме до зори, после обладахме една и съща жена и принесохме в жертва на Один един роб.
При последните думи Виктор силно пребледня. Свейн го хвана за ръката.
— Вожде, ти трепериш и си станал бял като агне. Да не би да си болен?
Виктор се огледа, за да види дали наоколо има някой, който би могъл да ги чуе, и доверително зашепна:
— Свейн, откакто се върнах от Валхала, аз не си спомням нищо от предишния си живот.
— Съвсем нищо ли? — Свейн учудено повдигна вежди.
— Да, сякаш целият ми живот е бил върху една плочка, която сега е напълно изтрита — обясни Виктор.
— Аз и останалите вече подозирахме нещо такова — мрачно кимна викингът. — Говорихме снощи за това, след като те оставихме. Да, вожде, ти наистина изглеждаш като изгубен. Така би изглеждал и Тор, ако си загуби чука.
— Добре казано — ухили се младият мъж.
Свейн замислено се почеса по брадата.
— Аз и останалите от свитата си мислим, че има някаква причина за това. Може би Один е пожелал да започнеш живота си отново. Може би трябва да се откажеш от спомените и да започнеш да се учиш отново как да управляваш племето си, точно както Один се е отказал от едното си око, за да се сдобие с повече мъдрост.
— Знаеш ли, може и да си прав. — Виктор се опита да прикрие неудобството си и смутено се усмихна. — При това положение сега се нуждая от твоето приятелство повече откогато и да било.
Свейн ниско се поклони.
— Аз целият съм на твоите услуги, вожде.
— Ти трябва да ми обясниш всичко — възбудено рече Виктор. — Бих искал да ми разкажеш за живота във фермата и за вашето общество. Също бих искал да знам всички подробности за това, как сме дошли във Ванахейм и защо сме се установили тук.
— Както желаеш, вожде. Ела с мен и ще започнем нашия първи урок.
Двамата мъже се запътиха към селото. Виктор се усмихна, когато покрай тях минаха няколко момчета, които подкарваха десетина квичащи свине.
— Както вече знаеш, ти си водачът на нашето племе — започна да обяснява Свейн. — Ти разрешаваш всички спорове в племето и ти взимаш всички решения.
— Разбирам. Цялото племе ли живее в това село?
— Да, тук сме в безопасност.
Свейн даде знак на Виктор да го последва и двамата влязоха в малка колиба. Вътре беше доста горещо и Виктор веднага забеляза ковашкото огнище в центъра на стаята. По стените висяха най-различни видове мечове, копия, бойни секири и шлемове. До огнището се беше изправил един гигант. По тялото му се стичаше пот. Беше облечен в кожен жакет и мръсни панталони. Държеше духало, а тялото му блестеше на светлината на огъня в каменното огнище. Той не забеляза новодошлите. Остави духалото, грабна една маша, хвана с нея Парче нагорещено до червено желязо и го постави върху наковалнята. После взе чука и съсредоточено започна да кове желязото.