— Ойрих! — извика Свейн. — Нашият вожд е дошъл да те посети.
Гигантът вдигна глава и се ухили. После остави чука, приближи към гостите си и се поклони.
— Вожде, всички ние сме толкова радостни, че си се върнал от смъртта.
— Благодаря ти, Ойрих. — Виктор огледа стаята. — Всичко тук е много впечатляващо.
Ойрих се намръщи.
— Кнут ми каза, че си загубил меча си в битката.
— Да, така е.
Гигантът прекоси стаята и взе една желязна сабя от стената. Върна се и тържествено я подаде на Виктор.
— Това е за теб, вожде. Започнах да я правя в началото на есента.
Виктор изумено погледна великолепното оръжие. Сабята беше дълга, широка и доста тежка. Тя беше майсторски изработена от изкусно изкована стомана с инкрустации на дракони. Ножницата беше позлатена и украсена с рубини и кехлибари. Младият мъж не можеше да си обясни как е възможно в тази варварска епоха да се изработи такава прекрасна вещ.
Той тържествено кимна към мъжа.
— Благодаря ти, Ойрих. Много съм трогнат и за мен е чест да приема подаръка ти.
Ковачът радостно се усмихна.
— Честта е изцяло моя, вожде.
— Откъде се снабдяваш с материали?
— Ние изкопаваме много желязо в планините, вожде. — Ойрих намигна на Свейн. — Гномите ни помагат. А за украса използвам сребро, злато и скъпоценни камъни, които мъжете носят от пътуванията си.
— Много добре. — Виктор се намръщи. — Между другото, чувал ли си нещо за комини, които отвеждат дима навън?
Ойрих го изгледа неразбиращо и поклати глава.
— Трябва да си поговорим за това, може би след ден-два.
— Добре, вожде.
Свейн и Виктор напуснаха ковачницата и тръгнаха към дългата тясна сграда с двойни врати, които бяха широко отворени. Вътре имаше грубо сковани прегради с насипано сено между тях. Миришеше на оборски тор и овес. Виктор разбра, че е попаднал в конюшня.
— Защо ме доведе тук? — учудено се обърна той към кръвния си брат.
— Може би ще искаш отново да се опознаеш с коня си, вожде.
— О, да.
Свейн го поведе към втората преграда, зад която висок чернокос мъж с намръщено лице чистеше един охранен кон със светложълт косъм. Конярят мълчаливо изгледа новодошлите.
— Това е твоят коняр, вожде. Казва се Невин — обясни Свейн.
Виктор кимна на мъжа, който имаше черни очи, остър нос и скосена брадичка.
— За мен е удоволствие да се запозная с теб, Невин. Не се и съмнявам, че се грижиш много добре за конете.
Мъжът продължи да гледа намръщено.
— Ние всички се радваме, че се завърна от смъртта, вожде — стеснително рече той.
— Невин има брат-близнак, който е нашият поет — добави Свейн. — Куигли рецитира стиховете си на нашите пиршества. Понякога Невин помага при поднасянето на бира, когато се събира военният съвет, тъй като там не се допускат жени.
— Предполагам, че скоро пак ще се видим. Бих искал да се запозная и с брат ти — каза Виктор.
Конярят кимна и излезе навън.
— Много мълчалив и намръщен момък — промърмори Виктор.
— Не всички наши роби понасят лесно робството — обясни Свейн.
— Предполагам, че е така. Никой на този свят не обича поробителя си. Не съм ли прав?
— Да, вожде.
Конят изцвили, а Виктор свали меча от кръста си, облегна го до стената, пристъпи към животното, което развълнувано отърка главата си в ръката му. Конят беше по-дребен от конете, с които беше свикнал в двадесети век, имаше буйна грива и поразителни светли очи с цвят на злато.
— Прекрасен екземпляр — каза той и потупа коня по гривата. — Как се казва тя?
Свейн се ухили.
— Той се казва Слейпнир, като осмокракия кон на бог Один.
— А откъде го имам?
— При една от поредните тинги…
— Тинги?
— Да, всяко лято всички мъже се събират след сенокоса на събор. Преди три лета Слейпнир спечели в боя с жребците и неговият собственик ти го даде. Така изплати данъка си към вожда.
— Бой с жребци?
— Да, вожде.
Виктор не искаше да слуша повече подробности.
— Искаш ли да го пояздиш — попита Свейн. Виктор погали коня по муцуната.
— Разбира се, веднага щом свършим обиколката. Бих искал да разгледам земите наоколо.