Младият мъж събра чиниите и ги отнесе до умивалника, като се питаше за какво ли разговаряха двете приятелки. Не можеше да различи отделните думи, но усети, че гласът на любимата му е възбуден и напрегнат.
Беше много разочарован от отказа й да се укрият за половин месец в планините край езерото Голямата мечка. Винаги бе обичал живота на открито сред природата и само тогава намираше покой. Имаше още една причина, поради която държеше да отидат в усамотената хижа край тихите води на езерото. Баща му беше известен архитект във Венеция и по негово настояване Марк беше следвал архитектура, преди да се посвети на киното. Хижата край езерото Голямата мечка беше неговият първи реализиран проект. Беше надзиравал строежа от началото до края. Макар че обичаше Лос Анджелис, истинската му любов си оставаха планините. За него тази хижа, всъщност разкошна вила, беше истинският му дом и той с радост си мечтаеше как един ден ще заведе там Моника вече като съпруга, за да започнат семейния си живот.
Защо сега тя не искаше да дойде с него?
Докато Моника довършваше разговора си, Марк разчисти масата. Тя отиде да вземе един душ, а той закрачи безцелно из спалнята, заслушан в шума на водната струя, долитащ от банята. В един миг реши да се съблече и да се присъедини към нея, но успя да потисне порива си. Първо трябваше да си поговорят. Чакането го изнервяше, наистина трябваше да се сложи край на тази мъчителна неизвестност.
Шумът от душа заглъхна, той се обърна и тръгна към банята. Моника седеше пред тоалетната маса, увита с пухкава бяла кърпа, а русата й коса, разпиляна по гърба, блестеше от водата. Бляскавата й кожа и очарователното ухание на свежест го сепнаха. В такива мигове той винаги я сграбчваше с мускулестите си ръце, вдигаше я като перце и я понасяше към леглото.
Но не и този път. Тя улови погледа му в огледалото и с бързо нервно движение затвори чекмеджето на тоалетната маса.
Марк се наведе и го издърпа.
— Не, Марк! — гневно извика младата жена.
Ала вече беше твърде късно. Той втренчено гледаше полупразната опаковка от хапчетата против забременяване. Погледът му като мълния отскочи към огледалото, а тя виновно извърна очи. Марк ядосано затръшна чекмеджето и тръгна към вратата.
— Марк!
Тя изтича след него в спалнята, а той рязко се обърна и заговори с гняв и болка:
— Знаеш ли, Моника, коя дата сме днес?
— Осемнадесети май — отвърна тя с отпаднал глас.
Младият мъж я изгледа проницателно в очите.
— Помниш ли какво ми обеща на тази дата преди една година?
— Че ще се омъжа за теб? — нещастно прошепна тя.
— Че ще се оженим и ще имаме дете — допълни той. — А как, според теб, ще забременееш, след като взимаш тази проклети хапчета?
— Съжалявам, Марк — плахо се усмихна тя.
Той кръстоса мускулестите си ръце, без да помръдне от мястото си.
— Бях решил да изчакам края на снимките, преди да говорим за бъдещето. — Той се усмихна едва-едва. — Всъщност, ти не подозираш, но исках да бъде много романтично. Дори запазих маса в Спаго…
— Колко мило — прекъсна го тя.
— Но сега ми се струва, че може да не чакам вечерята на свещи. — Той кимна към тоалетния шкаф. — Не искаш ли да видиш какво има в чекмеджето?
Моника въздъхна, отиде до шкафа и извади една елегантна кутийка от черно кадифе.
— Мисля, че ме е страх да я отворя — промълви младата жена и прехапа устната си.
— Отвори я.
С треперещи пръсти Моника отвори капака на кутийката и ахна. За миг остана неподвижна, приковала поглед в бляскавия диамант върху годежния пръстен. После изтри сълзите си, затвори кутийката и я остави върху тоалетната масичка.
Когато се обърна към него, на лицето й се четяха противоречиви чувства.
— Марк, пръстенът е великолепен, но точно сега не мога да го приема. Струва ми се, че трябва да поговорим.
— Да, и аз мисля така.
Марк я изчака да свали кърпата и да облече синия копринен пеньоар. Стисна зъби и се опита да се овладее. Излязоха във вътрешния двор през вратата откъм спалнята и се излегнаха на двата шезлонга, раздалечени като хора, между които няма нищо общо: В далечината блещукаха светлините на Лос Анджелис. Нощта беше изпълнена с романтични звуци и благоуханни миризми. Ала и двамата гледаха мрачно.
— Не исках да ти го съобщавам, преди да приключат снимките — колебливо започна Моника. — Опасявах се да не се разконцентрираш и да не провалиш снимките.
— Не знам дали ще ми повярваш, Моника — рязко я пресече той, — но на този свят има много по-важни неща от проклетите снимки. Да не би да има някой друг?
— Не! Не, разбира се, че не! — разпалено отвърна тя, а после съкрушено сведе поглед.