— В мига, в който те видях на премиерата на филма ми, облечена в онази сексапилна черна рокля, аз си помислих, че това е жената, за която винаги съм мечтал. Още тогава знаех, че искам да се оженим.
— Марк, това бяха само шест месеца — отпаднало прошепна Моника.
— А след това? Винаги ще има някаква друга възможност, винаги може да изникне нещо, което да ни раздели. Можеш ли да го отречеш?
Той бе прав и тя тъжно поклати глава.
— Не. Но ти можеш ли да отречеш, че аз съм тази която трябва да направи жертва, да се откажа от кариерата си, за да ти родя дете?
— Значи ти не искаш да имаш деца от мен? — По лицето му се четяха болка и обида.
— Не. Искам да кажа — разбира се, че искам деца от теб — смутено отвърна Моника. — Но не сега. Това би означавало да се откажа от твърде много и твърде важни неща за мен.
Тя замълча, в очите й проблеснаха сълзи.
— Колко време ти трябва, Моника? — тихо попита младият мъж.
— Не знам.
— Това, което съществува между нас, е нещо наистина чудесно, бейби — напрегнато прошепна той.
— Знам. Преди да те срещна, съм излизала с много мъже, но никога не съм познавала човек като теб — гласът й затрепери. — Аз наистина те обичам, Марк…
— Но очевидно недостатъчно — горчиво я прекъсна той.
— Може би не — призна тя. — Въпреки всичко наистина искам да прекарам живота си с теб. Само че точно сега не мога да ти обещая нещо повече.
— А аз точно сега искам да ми обещаеш всичко.
— Значи сме в безизходно положение?
— Да.
Моника избърса една сълза.
— Нима няма поне да ми кажеш, че се радваш за мен?
Марк тъжно се усмихна.
— Ти наистина имаш чудесна възможност, скъпа. Надявам се това да те направи щастлива.
Той я погледна и бързо влезе в къщата. Пусна телефонния секретар и отговори на някои обаждания. Останалата част от вечерта не разговаряха. Прегледаха за последно репликите си за утрешните снимки, но беше ясно, че не можеха да се концентрират върху ролите си. От една страна, Марк разбираше Моника и амбицията й да стане добра актриса, но, от друга, се чувстваше наранен, че тя бе отказала да се обвърже окончателно с него. Как биха могли да имат щастлив живот заедно, ако тя толкова лесно се отказваше от обещанията си?
Когато накрая си легнаха, те се обърнаха с гръб един към друг, без да се докосват. На няколко пъти Марк искаше да я вземе в прегръдките си, особено когато усети, че раменете й потръпваха, и знаеше, че тя плаче, ала не се решаваше. Когато накрая докосна ръката й, усети как тя се вцепени и разбра, че за нея е много важно да не се поддаде на чувствата си. Това би означавало да се откаже от твърде много.
А нима той не можеше да направи компромис и да се съгласи да изчакат още известно време? Ала той обичаше Моника прекалено силно и искаше да бъде най-важният човек в живота й. Възможността да живеят заедно, но всеки от тях да има собствен живот, беше немислима за него.
Младият мъж си спомни прекрасния сън — двамата са заедно с Моника, а той държи първородния им син. Сега този сън му се струваше като подигравка. Той почувства парещите сълзи, които напираха в очите му. Знаеше, че тази нощ няма да може да заспи.
ГЛАВА ТРЕТА
На един изолиран плаж в Малибу Марчело стоеше до директора на продукцията, облечен като Ивар Непобедимия. Наоколо техниците и асистентите се суетяха с последните приготовления за финалната сцена. Помощник-режисьорите даваха последните си нареждания на статистите.
След по-малко от десет минути щяха да започнат снимките. Макар да се предполагаше, че сцената с горящия кораб ще бъде снимана през нощта, мрачното утринно небе щеше да се окаже подходящо, за да се създаде илюзията за нощен мрак, подпомогнато с няколко допълнителни ретуша на кадрите при монтажа. Облачното небе облекчаваше снимките, ала силният океански вятър затрудняваше работата на снимачния екип и особено на осветителите. Харолд Шиндъл стоеше отстрани със загрижена физиономия и инструктираше сценичните работници и осветителите къде да разположат скъпата техника, отражателите и екраните, които постоянно се събаряха от силния вятър.
До брега беше изтеглен корабът на викингите, в който след малко щяха да положат тялото на Ивар Непобедимия за последния му път към Валхала. Над брега се извисяваше мрачният силует на кораба със сини платна и позлатена статуя на валкирия на носа му. Недалеч от него във вълните се поклащаше катер, където бяха поставили страничната камера, за да проследят изчезването на викингския кораб в морската шир. На един кран на брега беше монтирана втората камера, зад която бяха застанали операторът и неговият помощник със слушалки на ушите, готови да започнат снимките. На скалите чакаше хеликоптер с включен двигател. В него се намираше третата камера, която щеше да снима изгарящия кораб от въздуха.