Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
ТОМ I
Глава първа
БЕЗПОЛЕЗНИ УСИЛИЯ
Пристигайки при Дьо Гиш, Раул завари Дьо Вард и Маникан. След историята с дуела Дьо Вард си даваше вид, че не познава Раул.
Дьо Гиш го посрещна. Горещо стискайки ръката на приятеля си, Раул хвърли бегъл поглед към гостите му, като се стараеше да отгатне от какво са загрижени.
Дьо Вард беше хладен и непроницаем. Маникан сякаш беше погълнат да съзерцава мебелировката на стаята.
Дьо Гиш отведе Раул в съседния кабинет и го накара да седне.
— Изглеждаш чудесно!
— Странно — отвърна Бражелон, — настроението ми е заникъде.
— Както и моето. Любовните ми работи не вървят.
— По-добре, графе. Щях много да съм огорчен, ако всичко ти вървеше добре.
— Нещастен съм и в добавка наоколо виждам само щастливци.
— Не те разбирам — отвърна Раул. — Моля те, приятелю, обясни ми.
— Сега ще разбереш. Напразно се борих с чувството си, то растеше и постепенно ме обхвана целия. Спомних си твоите съвети, виках на помощ всички свои сили. Добре разбирам къде отивам. Знам, че това е гибелно. Нека! Все пак ще вървя напред.
— Безумецо! Още първата ти крачка ще те погуби.
— Да ме погуби! Каквото има да става — да става!
— Изглежда, разчиташ на успех… мислиш, че принцесата ще те обикне?
— Не съм уверен, Раул, но се надявам, защото без надежда не може да се живее.
— Да допуснем, че имаш щастие, тогава гибелта ти е сигурна.
— Умолявам те, Раул, не спори с мен, не можеш да промениш решението ми, а и аз не искам това. Толкова дълго се мъчих, че вече не мога да отстъпя. Толкова силно страдах, че смъртта би ми се сторила благодеяние. Не само съм безумно влюбен, но ме терзае страшна ревност.
Раул стисна юмруци. Можеше да се помисли, че е разгневен.
— Тогава добре! — каза той.
— Добре или зле, все ми е едно. Ето какво искам от теб, приятелю мой, братко мой. Последните три дни принцесата непрекъснато е опиянена от възхищение. Първия ден не се решавах да погледна към нея — мразех я за това, че не страда като мен. На другия ден не можех да откъсна очите си от нея и тя, забелязах го…, тя, Раул, гледаше на мен ако не със състрадание, то с известна благосклонност. Но между нас застана трети човек. Неговата усмивка предизвиква нейната. Редом до нейния кон постоянно препуска конят на другия, в ухото й звучи неговият ласкав глас. Главата ми гори през всичките тези три дни. По жилите ми се разлива огън. Длъжен съм да прогоня тази сянка, да загася тази усмивка, да заглуша този глас!
— Ти се каниш да убиеш принца! — възкликна Раул.
— Не, не. Не я ревнувам от принца. Не я ревнувам от съпруга, а от любовника!
— От любовника?
— Да… Нима сега нищо не забелязваш? Когато пътувахме, беше по-проницателен.
— Ти ревнуваш от херцог Бъкингам?
— Умирам от ревност!
— Пак ли?
— Този път нещата лесно могат да се уредят, вече му изпратих писмо.
— Значи ти си му писал?
— А ти откъде знаеш?
— Той сам ми съобщи това. Ето виж.
Раул протегна на Дьо Гиш писмото, получено почти едновременно с неговото. Графът жадно го прочете и забеляза:
— Това е писмо на благороден и, най-главното, на учтив човек.
— Разбира се, херцогът е възпитан човек. Надявам се, твоят отговор е съставен с такива изрази.
— Ще ти прочета всичко, ако отидеш при него от мое име.
— Това е почти невъзможно.
— Защо?
— Херцогът се обръща към мен за съвети така, Както и ти.
— Да, но се надявам, че твоите предпочитания са към мен. Слушай какво ще те помоля да му кажеш… Не е трудно… През някой от следващите дни, днес, утре, вдругиден, с една дума — когато пожелае, бих искал да се срещна с него във Венсанската гора.
— Херцогът е чужденец. Освен това неговото особено положение не му позволява да приеме твоето предизвикателство. Не забравяй, че Венсанската гора е разположена недалеч от Бастилията.
— Всички последствия засягат само мен.
— Но какъв е поводът за това… Какъв повод ще представя?
— Бъди спокоен, той няма да те попита за това… Аз го нервирам по същия начин, както и той мен. Моля те, иди при херцога. Готов съм да го умолявам да приеме предизвикателството ми.
— Това не е нужно. Херцогът ме предупреди, че иска да поговорим. Той играе карти при краля… Да отидем там. Ще го извикам в галерията. Ти ще стоиш настрана. Достатъчни са ми две думи. Да вървим!
По пътя Раул, който единствен знаеше тайните на двете страни, трескаво мислеше как да ги помири.
Влизайки в залятата от светлина галерия, където с блясъка на звезди от небесния свод се движеха най-известните придворни красавици, Раул за миг забрави за Дьо Гиш и се загледа в Луиза. Намирайки се сред своите приятелки, тя като омагьосана гълъбица не сваляше очи от блестящата група, наобиколила краля. На десет крачки от принца херцог Бъкингам пленяваше французите и англичаните с величествения си вид и разкошно облекло.