Беше забелязано, че на прага на стаята й кралят въздъхна дълбоко.
Жените, от чието внимание нищо не се изплъзваше, и най-вече Монтале, не пропуснаха да прошепнат на приятелките си:
— Кралят въздъхна.
— И принцесата въздъхна. Беше истина.
Принцесата въздъхна беззвучно, но придружи въздишката си с такъв изразителен поглед на своите красиви черни очи, че лицето на краля се покри с доста забележима червенина.
С една дума, Монтале беше допуснала нескромност и тази нескромност, изглежда, подейства силно на приятелката й, тъй като госпожица Дьо ла Валиер побледня силно, когато кралят се изчерви, и цяла трепереща, влезе в стаята на принцесата, забравяйки дори да вземе от нея ръкавиците, както изискваше етикетът.
Вярно е, че тази провинциалистка можеше да се оправдае за несръчността, която я беше овладяла в присъствието на краля. Действително, затваряйки вратата, тя не сваляше очи от краля, който излизаше заднишком от стаята на принцесата.
Кралят се върна в залата, където вървеше играта. Искаше му се да започне разговор, но скоро стана ясно, че мислите му се оплитат.
Той няколко пъти сбърка при изчисленията, което беше добре дошло за някои придворни, ползващи се от подобни грешки още от времето на Мазарини.
Така Маникан, със свойствената му разсеяност (да не си помисли читателят нещо лошо за него), Маникан, най-честният човек на света, прибра падналите на килима двадесет хиляди ливри, сякаш нищо не се бе случило. Собственикът им остана неизвестен.
Господин Дьо Вард, развълнуван от току-що станалите събития, остави печалбата си от шестдесет луидора на херцог Бъкингам, а той пък, подобно на баща си, не обичаше да си цапа ръцете с пари и ги остави до един свещник, сякаш той беше живо същество.
Кралят постепенно се овладя и тогава до него се приближи Колбер, който през цялото време търсеше случай да поговори с него. С най-почтителни изрази, но и с най-голяма настойчивост той започна нещо да съветва краля.
Людовик внимателно изслуша Колбер и като се огледа, попита:
— Нима господин Фуке още не си е тръгнал.
— Не, господарю, аз съм тук — отзова се суперинтендантът, който беше зает в разговор с Бъкингам.
Той веднага се приближи до краля. Людовик също направи няколко крачки насреща му и каза с очарователна небрежност:
— Извинете, господин суперинтендант, че ви попречих, но аз обикновено ви викам, когато сте ми нужен.
— Винаги съм на услугите на краля! — отвърна Фуке.
— По-точно, на мен са ми нужни услугите на вашата хазна — каза кралят, усмихвайки се с неохота.
— Моята хазна още повече е на услугите на краля — хладно отговори Фуке.
— Работата се състои в това, че искам да устроя празник във Фонтенбло. Вратите ще бъдат отворени цели две седмици. Нужни са ми…
Той погледна косо към Колбер.
Фуке спокойно дочака края на изречението.
— Четири милиона — каза кралят в отговор На злорадата усмивка на Колбер.
— Четири милиона! — повтори суперинтендантът с нисък поклон.
Ноктите му се бяха впили в гръдта и през ризата издраскаха кожата до кръв, но лицето му с нищо не издаде вътрешното му вълнение.
— Да, господине — каза кралят.
— В какъв срок, господарю?
— Е, когато можете… Впрочем… не… колкото може по-скоро.
— Необходимо е време…
— Време! — възкликна Колбер тържествуващ.
— Време, за да се преброят парите — продължи суперинтендантът, хвърляйки към Колбер поглед, пълен с презрение. — На ден могат да се претеглят и преброят само един милион, господарю.
— Значи, четири дни — заключи Колбер.
— Ах — прекъсна го Фуке, обръщайки се към краля, — моите служители правят чудеса, когато трябва да се угоди на ваше величество! Четирите милиона ще бъдат готови само след три дни.
Дойде ред на Колбер да побледнее. Людовик го погледна с учудване.
Фуке спокойно се отдалечи, усмихвайки се по своя път на многочислените си приятели, в чиито очи четеше искрено разположение, граничещо със състрадание. Не по усмивката трябваше да се съди за настроението му. Всъщност той беше напълно отчаян.
Няколко капки кръв бяха изцапали ризата му, но дрехите ги скриха, както усмивката скри неговия бяс.
По това, как Фуке седна в каретата, и слугите се досетиха, че техният господар е разстроен. Затова всичките му заповеди се изпълняваха с такава точност, както командите на разгневения капитан на военен кораб по време на буря.
Каретата полетя като стрела. По пътя Фуке едва успяваше да приведе в ред мислите си.
Той се отправи към Арамис, който още не си беше легнал.
Що се отнася до Портос, той вечеря отлично с печено овнешко, два печени фазана и цяла планина раци, след което като античен борец разпореди да натъркат тялото му с ароматни масла, да го завият в чаршафи и да го занесат до затоплената постеля.