Выбрать главу

— Да се поддържат хора като вас, господин Дербле, е задължение на финансистите.

— Ако предпазливостта е типична за финансистите, то милосърдието е добродетел за духовниците. Този път действайте сам, монсеньор. Още не сте стигнали до върха. Когато настъпи този момент, ще видим.

— Това ще стане много скоро.

— Прекрасно. А в настоящия момент ми позволете да кажа, че паричните ви затруднения много ме огорчават.

— Защо именно в настоящия момент?

— Защото аз сам се канех да искам от вас пари.

— За себе си?

— За себе си или за своите, или за нашите.

— Каква сума?

— Успокойте се! Сумата е достатъчно кръгла, но не чудовищна.

— Кажете я!

— Петдесет хиляди ливри.

— Дреболия.

— Наистина ли?

— Разбира се, петдесет хиляди ливри винаги ще се намерят. Ах, защо този интригант Колбер не се задоволява с такива суми? Щеше да ми е много по-лесно. За кога са ви нужни парите?

— За утре сутринта. Утре е първи юни.

— Какво от това?

— Крайният срок на едно от нашите поръчителства!

— Нима имаме такива?

— Разбира се. Утре изтича срокът за плащане на последната третина.

— Каква третина?

— Сто и петдесетте хиляди ливри на Безмо.

— Безмо? Кой е той?

— Комендантът на Бастилията.

— Вярно. Вие искате да заплатя сто и петдесет хиляди ливри За този човек?

— Да.

— Но за какво?

— За длъжността му, която той купи, или по-точно, която ние купихме от Лувиер и Трамбле.

— Много смътно си спомням за това.

— Не е чудно, толкова работа имате. Аз обаче мисля, че по-важно за нас от тази работа няма.

— Тогава кажете ми за какво купихме тази длъжност?

— Първо, за да му помогнем.

— А после?

— После, да помогнем и на самите себе си.

— Как така на самите себе си? Вие се шегувате.

— Идват времена, монсеньор, когато познанството с коменданта на Бастилията може да бъде много полезно.

— За щастие, не разбирам думите ви, Дербле.

— Монсеньор, ние имаме свои поети, инженер, архитект, свои музиканти, свой печатар, свои художници. Трябва да имаме и свой комендант на Бастилията.

— Мислите ли?

— Монсеньор, нека се избавим от илюзиите си. Като нищо можем да попаднем в Бастилията, драги Фуке — каза епископът, усмихвайки се и показвайки белите зъби, които преди тридесет години бяха пленили Мари Мишон.

— И вие мислите, че сто и петдесет хиляди ливри не са много висока цена за това познанство, Дербле? Обикновено вие по-добре влагате капиталите си.

— Ще дойде време, когато ще разберете своята грешка.

— Драги ми Дербле, когато попаднеш в Бастилията, няма какво да се надяваш на помощта на старите си приятели.

— Защо, след като разписките са в ред? А освен това, повярвайте ми, сърцето на този добряк Безмо не е като на придворните. Уверен съм, че той винаги ще ми бъде благодарен за тези пари, а да не говорим, че пазя всичките му разписки.

— Що за дяволии! Някакво лихварство под вид на благотворителност?

— Господине, моля ви, не се бъркайте в тези неща. Ако тук има лихварство, то отговарям за него единствено аз. Ползата от него е за двама ни, това е всичко.

— Това някаква интрига ли е, Дербле?

— Може би.

— И Безмо участва в нея?

— Защо да не участва? Срещат се и по-лоши участници. Значи мога да разчитам, че ще получа утре пет хиляди пистола?

— Може би ще ги искате тази вечер?

— Би било още по-добре. Искам да тръгна на път по-рано. Бедният Безмо не знае къде съм и сигурно се пече на горещи въглени.

— Ще получите парите след час. Ах, Дербле, процентите за вашите сто и петдесет хиляди ливри никога няма да изкупят моите четири милиона — добави Фуке, ставайки от креслото.

— Кой знае, монсеньор.

— Спокойна нощ! Преди да си легна, трябва да поговоря с моите служещи.

— Спокойна нощ, монсеньор!

— Дербле, вие ми пожелавате невъзможното.

— Значи ще получа петдесет хиляди ливри днес?

— Да.

— Тогава спете съня на праведник! Лека нощ, монсеньор! Въпреки уверения тон, с който беше произнесено това пожелание, Фуке си тръгна, клатейки глава и въздишайки дълбоко.

Глава четвърта

ДРЕБНИТЕ СМЕТКИ НА ГОСПОДИН БЕЗМО ДЬО МОНЛЕЗЕН

Камбанарията на църквата Свети Павел удари седем часа, когато Арамис, облечен като обикновен гражданин със затъкнат в пояса ловджийски нож, мина, яздейки, по улица Пти-Мюси и се спря пред вратата на Бастилията.

Двама караулни пазеха тази врата.

Те безпрепятствено пропуснаха Арамис, който, без да слиза от коня, влезе в двора и тръгна по тесния проход към подвижния мост, което ще рече, към истинския вход на затвора.