— Да се поддържат хора като вас, господин Дербле, е задължение на финансистите.
— Ако предпазливостта е типична за финансистите, то милосърдието е добродетел за духовниците. Този път действайте сам, монсеньор. Още не сте стигнали до върха. Когато настъпи този момент, ще видим.
— Това ще стане много скоро.
— Прекрасно. А в настоящия момент ми позволете да кажа, че паричните ви затруднения много ме огорчават.
— Защо именно в настоящия момент?
— Защото аз сам се канех да искам от вас пари.
— За себе си?
— За себе си или за своите, или за нашите.
— Каква сума?
— Успокойте се! Сумата е достатъчно кръгла, но не чудовищна.
— Кажете я!
— Петдесет хиляди ливри.
— Дреболия.
— Наистина ли?
— Разбира се, петдесет хиляди ливри винаги ще се намерят. Ах, защо този интригант Колбер не се задоволява с такива суми? Щеше да ми е много по-лесно. За кога са ви нужни парите?
— За утре сутринта. Утре е първи юни.
— Какво от това?
— Крайният срок на едно от нашите поръчителства!
— Нима имаме такива?
— Разбира се. Утре изтича срокът за плащане на последната третина.
— Каква третина?
— Сто и петдесетте хиляди ливри на Безмо.
— Безмо? Кой е той?
— Комендантът на Бастилията.
— Вярно. Вие искате да заплатя сто и петдесет хиляди ливри За този човек?
— Да.
— Но за какво?
— За длъжността му, която той купи, или по-точно, която ние купихме от Лувиер и Трамбле.
— Много смътно си спомням за това.
— Не е чудно, толкова работа имате. Аз обаче мисля, че по-важно за нас от тази работа няма.
— Тогава кажете ми за какво купихме тази длъжност?
— Първо, за да му помогнем.
— А после?
— После, да помогнем и на самите себе си.
— Как така на самите себе си? Вие се шегувате.
— Идват времена, монсеньор, когато познанството с коменданта на Бастилията може да бъде много полезно.
— За щастие, не разбирам думите ви, Дербле.
— Монсеньор, ние имаме свои поети, инженер, архитект, свои музиканти, свой печатар, свои художници. Трябва да имаме и свой комендант на Бастилията.
— Мислите ли?
— Монсеньор, нека се избавим от илюзиите си. Като нищо можем да попаднем в Бастилията, драги Фуке — каза епископът, усмихвайки се и показвайки белите зъби, които преди тридесет години бяха пленили Мари Мишон.
— И вие мислите, че сто и петдесет хиляди ливри не са много висока цена за това познанство, Дербле? Обикновено вие по-добре влагате капиталите си.
— Ще дойде време, когато ще разберете своята грешка.
— Драги ми Дербле, когато попаднеш в Бастилията, няма какво да се надяваш на помощта на старите си приятели.
— Защо, след като разписките са в ред? А освен това, повярвайте ми, сърцето на този добряк Безмо не е като на придворните. Уверен съм, че той винаги ще ми бъде благодарен за тези пари, а да не говорим, че пазя всичките му разписки.
— Що за дяволии! Някакво лихварство под вид на благотворителност?
— Господине, моля ви, не се бъркайте в тези неща. Ако тук има лихварство, то отговарям за него единствено аз. Ползата от него е за двама ни, това е всичко.
— Това някаква интрига ли е, Дербле?
— Може би.
— И Безмо участва в нея?
— Защо да не участва? Срещат се и по-лоши участници. Значи мога да разчитам, че ще получа утре пет хиляди пистола?
— Може би ще ги искате тази вечер?
— Би било още по-добре. Искам да тръгна на път по-рано. Бедният Безмо не знае къде съм и сигурно се пече на горещи въглени.
— Ще получите парите след час. Ах, Дербле, процентите за вашите сто и петдесет хиляди ливри никога няма да изкупят моите четири милиона — добави Фуке, ставайки от креслото.
— Кой знае, монсеньор.
— Спокойна нощ! Преди да си легна, трябва да поговоря с моите служещи.
— Спокойна нощ, монсеньор!
— Дербле, вие ми пожелавате невъзможното.
— Значи ще получа петдесет хиляди ливри днес?
— Да.
— Тогава спете съня на праведник! Лека нощ, монсеньор! Въпреки уверения тон, с който беше произнесено това пожелание, Фуке си тръгна, клатейки глава и въздишайки дълбоко.
Глава четвърта
ДРЕБНИТЕ СМЕТКИ НА ГОСПОДИН БЕЗМО ДЬО МОНЛЕЗЕН
Камбанарията на църквата Свети Павел удари седем часа, когато Арамис, облечен като обикновен гражданин със затъкнат в пояса ловджийски нож, мина, яздейки, по улица Пти-Мюси и се спря пред вратата на Бастилията.
Двама караулни пазеха тази врата.
Те безпрепятствено пропуснаха Арамис, който, без да слиза от коня, влезе в двора и тръгна по тесния проход към подвижния мост, което ще рече, към истинския вход на затвора.