Мостът беше спуснат, а отстрани стоеше стража. Тя охраняваше моста отвън. Арамис спря и доста грубо го попитаха за какво е дошъл.
Абатът със своята обичайна вежливост обясни, че би желал да разговаря с господин Безмо дьо Монлезен.
Първият караулен извика другия, който стоеше на отсрещната страна на рова, в будка. Той се подаде през прозореца и внимателно разгледа новопристигналия. Арамис повтори молбата си.
Тогава часовоят извика младшия офицер, който се разхождаше по достатъчно широкия двор. Офицерът, след като узна каква е работата, отиде да доложи на един от помощниците на коменданта.
След като изслуша молбата на Арамис, помощниккомендантът го попита за името му и му предложи да почака малко.
— Не мога да ви кажа името си, господине — каза Арамис, — ще ви кажа само, че трябва да предам на господин коменданта извънредно важно известие, и мога да ви гарантирам, че той много ще се зарадва да ме види. Ще кажа нещо повече: ако му предадете, че аз съм човекът, когото очаква на първи юни, той сам ще се яви пред мен.
Офицерът не можеше да допусне, че такова важно лице като коменданта ще се безпокои заради някакъв гражданин, дошъл на кон.
— Много добре. Комендантът се кани да заминава някъде. Виждате, че в двора има запрегната карета, следователно няма да му се наложи специално да излиза за вас. Той ще ви забележи, когато мине покрай вас.
Арамис кимна с глава в знак на съгласие. Самият той не искаше да се представя за важно лице. Прелатът търпеливо зачака, подпрял се отпред на седлото.
След около десет минути каретата на коменданта се приближи към входа. Безмо се показа, след което седна в каретата.
Началникът на крепостта трябваше да се подлага на същите формалности, както и страничният човек. Караулният отиде до екипажа, когато той се приближи до подвижния мост и комендантът отвори вратата, изпълнявайки по този начин установените от него правила. Поглеждайки в каретата, часовоят можеше да се увери, че никой не напуска Бастилията тайно.
Конете затропаха по подвижния мост.
В минутата, когато отваряха решетката, офицерът се приближи до каретата, която спря за втори път, и каза няколко думи на коменданта. Той веднага се подаде от каретата и видя Арамис на коня. Радостно извика и излезе, по-точно излетя от каретата, приближи се до Арамис, хвана го за ръка и започна да се извинява. Малко остана да му целуне ръка.
— Колко мъки трябва да се изтърпят, за да се добере човек до Бастилията, господин комендант. Навярно тези, които ги изпращат тук насилствено, попадат на мястото значително по-лесно.
— Извинете ме, моля. Ах, монсеньор. Колко се радвам, че виждам ваше преосвещенство!
— Шшт! Вие не мислите какво говорите. Бог знае какво могат да си въобразят, ако видят епископа в такова облекло.
— Простете, извинете, действително не помислих!… Заведете в конюшнята коня на този господин! — извика Безмо.
— Не трябва, не трябва! — запротестира Арамис.
— Защо не трябва?
— Защото в тази чанта има пет хиляди пистола.
Комендантът така засия, че ако в този момент го бяха видели затворниците, щяха да си помислят, че при него е пристигнал истински принц.
— Да, да, прав сте. Заведете коня до дома на коменданта. Ще пожелаете ли, драги ми Дербле, да седнете в каретата, за да отидем у нас?
— Да седна в каретата, за да мина през двора? Нима ме мислите за такъв инвалид, господин комендант? Не, не, ще тръгнем пеш, непременно пеш.
Тогава Безмо предложи ръката си, но прелатът отказа. Така те стигнаха до дома на коменданта: Безмо потриваше ръце и поглеждаше косо към коня, а Арамис съзерцаваше голите черни стени.
Доста обширен вестибюл и права стълба от бял камък водеха към стаята на Безмо.
Домакинът премина през антрето и столовата, след което отвори тайна врата и се затвори със своя гост в голям кабинет, чиито прозорци гледаха към двора и конюшнята.
Безмо настани прелата с тази подобаваща вежливост, тайната на която знаят само много добрите или признателни хора. Кресло, възглавница под краката, масичка на колела — всичко това комендантът приготви сам. Той го правеше с особена грижа, сякаш свещенодействаше. Безмо сложи на масичката чувалчето със злато, което един от войниците му внесе в стаята с такова благоговение, с каквото свещеникът носи светите дарове.
Войникът излезе. Безмо затвори след него вратата, дръпна завесата на прозореца и погледна Арамис в очите, за да види не се ли нуждае прелатът от още нещо.
— И така, монсеньор — каза той, без да сяда, — вие както винаги сте верен на своята дума?
— Делата, драги ми Безмо, и акуратността не са добродетел, а задължение.