Выбрать главу

— Да, делата и акуратността… разбирам, но нима ние с вас имаме такива отношения… Вие просто ми оказвате услуга, монсеньор.

— Добре, драги Безмо! Признайте си, че въпреки цялата ми акуратност сте се безпокоили…

— Само за вашето здраве — промърмори Безмо.

— Исках да дойда още вчера, но не можах, защото бях много изморен.

Безмо постави още една възглавница зад гърба на госта си.

— Затова днес реших да дойда при вас по-рано — продължи Арамис.

— Вие сте чудесен човек, господине.

— Само че, доколкото виждам, напразно съм бързал.

— Защо?

— Вие се канехте някъде да излизате. Безмо се изчерви.

— Действително, канех се.

— Значи ви попречих. Ако знаех, за нищо на света не бих дошъл — продължи Арамис, пронизвайки с поглед бедния комендант.

— Ах, ваше преосвещенство, вие никога не можете да ми пречите!

— Признайте си, че тръгвахте да търсите пари?

— Не — мънкаше Безмо, — кълна се… че отивах…

— Ще тръгва ли господин комендантът при господин Фуке или не? — разнесе се нечий глас от двора.

Безмо се спусна като ужилен към прозореца.

— Не, не! — отчаяно завика. — Кой глупак говори за господин Фуке? Пияни ли сте? Кой смее да ме безпокои, когато съм зает?

— Вие сте тръгвали към господин Фуке? При суперинтенданта или абата?

На клетия човек страшно му се искаше да излъже, но не посмя.

— При господин суперинтенданта.

— Значи са ви били нужни пари, щом сте се канили да ходите при човека, който ги дава?

— Кълна ви се, никога не бих поискал пари от господин Фуке! Само исках да узная адреса ви.

— Адреса ми от Фуке? — извика Арамис, безкрайно учуден.

— Но разбира се! — смутен каза Безмо, притеснен от погледа на прелата. — Естествено, че от господин Фуке!

— В това няма нищо лошо. Само не мога да разбера защо ще искате адреса ми от господин Фуке!

— За да ви пиша.

— Това е разбираемо, но мен ме интересува защо ще търсите моя адрес от суперинтенданта!

— Защото Бел-Ил му принадлежи.

— Какво от това?

— Бел-Ил се намира в епархията на Ван, а след като вие сте епископ на Ван…

— Като знаете това, защо направо не ми писахте, а тръгнахте да търсите адреса ми от господин Фуке?

— Може би съм постъпил неправилно — окончателно се обърка Безмо — или нетактично. Моля за извинение.

— Хайде, хайде. Каква нетактичност…

Арамис гледаше с усмивка коменданта, като в същото време си задаваше въпроса: как Безмо, без да знае адреса му, знае, че е епископ във Ван.

„Ще се опитаме да получим отговор“ — каза си той.

— Слушайте, господин комендант, нека направим нашите малки изчисления.

— На вашите услуги, ваше преосвещенство. Но кажете ми… — Какво?

— Няма ли да ми окажете честта да закусите с мен?

— С удоволствие.

— Чудесно.

Безмо позвъни три пъти.

— Какво значи това позвъняване?

— Това значи, че имам гост и трябва да се направят известни приготовления.

— Моля ви, не се безпокойте толкова.

— Но какво говорите! Считам за свой дълг да ви нагостя добре. Никой принц не би направил за мен това, което направихте вие.

— Да оставим това. По-добре кажете как вървят работите ви в Бастилията?

— Нелошо.

— Значи от затворниците идва някакъв приход?

— Слабичък…

— Така ли?

— Кардинал Мазарини не се отличаваше с голяма строгост.

— Значи бихте предпочели по-сурово правителство, както при предишния кардинал?

— Да. При Ришельо всичко вървеше прекрасно. Братът на негово преосвещенство направи цяло състояние.

— Повярвайте ми, драги коменданте — каза Арамис, приближавайки се към Безмо, — младият крал струва колкото стария кардинал. Ако на старостта са присъщи омраза, подозрителност и страх, то на младостта са присъщи гняв, страсти, недоверчивост. През тези три години вие внасяхте вашите доходи при Лувиер и Трамбле, нали?

— Уви.

— Значи нямате никакви спестявания?

— Ах, ваше преосвещенство! Плащайки на тези господа петдесет хиляди ливри, аз им давам всичко, което изкарвам. Вчера казах същото и на господин Д’Артанян.

— Така ли? — очите на Арамис светнаха, но веднага угаснаха. — Значи вчера сте видели господин Д’Артанян? Как се чувства той?

— Превъзходно.

— И какво му казахте?

— Казах му — продължи комендантът, без да забележи пропуска си, — че твърде добре храня затворниците си.

— А колко са те?

— Шестдесет.

— Кръгличка цифра.

— Ех, господине, случвало се е да имам по двеста.

— При шестдесет също може да се живее без оплакване.

— На друг комендант всеки затворник би носил най-малко ПО сто и петдесет пистола.

— Сто и петдесет пистола?