— Ами как? Смятайте: на принц по кръв петдесет ливри на ден.
— Но тук няма такива, нали? — попита Арамис със слабо трепнал глас.
— Слава богу, няма. Искам да кажа, за нещастие!
— Как… за нещастие?
— Разбира се, иначе доходите ми щяха да пораснат.
— Това е справедливо. И така, на принц по кръв — петдесет.
— На маршал на Франция по тридесет и шест.
— Но при вас няма маршал.
— Уви, няма. Наистина, на генераллейтенанти и на бригадни генерали се полагат по двадесет и четири, а тук имам двама.
— Така ли?
— След това идват съветниците от парламента. За тях петнадесет ливри.
— Колко са?
— Четирима.
— Не знаех, че за съветници се дава толкова много.
— Да. На обикновени съдии, адвокати и духовни лица по десет ливри.
— Те са седем, нали? Прекрасно!
— Не, лошо е!
— Защо?
— Но това не са обикновени хора, с какво са по-долу от съветниците?
— Прав сте. Не виждам основание да бъдат оценявани пет ливри по-евтино.
— Разбирате ли? За добра риба плащам четири или пет ливри, а за хубаво пиле ливра и половина. Да предположим, че ги развъждам тук, но трябва да купувам фураж, а тук е пълно с плъхове.
— Защо не си вземете половин дузина котки?
— Да не мислите, че котките ще ядат плъхове. Принудих се да се откажа от тях. Разбирате ли… плъховете изяждат фуража ми. Принудих се да внеса от Англия териери, за да душат плъховете. Но тези кучета имат ужасен апетит, като арестанти пета категория. Без да смятаме, че понякога душат зайци и кокошки.
Не можеше да се разбере дали Арамис го слуша или не. Наведените очи свидетелстваха за вниманието му, а нервното движение на пръстите — че е погълнат от някаква мисъл.
— И така — продължи Безмо, — добрата птица ни излиза ливра и половина, а добрата риба — четирипет ливри. В Бастилията храна се полага три пъти на ден. Затворниците няма какво да правят и само ядат. Човек, за когото са отпуснали десет ливри, ми излиза седем и половина.
— А току-що ми казахте, че тези, които храните за десет ливри, ги храните по същия начин, както и тези за петнадесет ливри.
— Да.
— Значи от последните печелите седем и половина ливри?
— Трябва и аз да изкарам нещо! — измърмори Безмо, виждайки, че се е хванал на въдицата.
— Вие сте прав. Нали имате и такива арестанти, за които се отпускат по-малко от десет ливри?
— Разбира се: гражданите и занаятчиите.
— Колко се отпуска за тях?
— По пет ливри.
— А те добре ли похапват?
— Разбира се. Вярно е, че не всеки път им дават камбала, гъска или испанско вино, но три пъти на седмица имат хубаво ядене.
— Но това е филантропия, драги коменданте. Вие ще се разорите.
— Не. Ако петнадесетливровият не си е изял пилето или нещо е останало от десетливровия, аз го изпращам на петливровия. За тези бедняци това е цяло угощение. Какво да се прави! Трябва да бъдем състрадателни.
— А колко приблизително ви остава от петливровия?
— Тридесет су.
— Какъв честен човек сте, Безмо!
— Благодаря ви, ваше преосвещенство. Струва ми се, че сте прав. Но знаете ли за кого най-много се грижа?
— За кого?
— За дребните търговци и писарите, за които се отпускат по три ливри. Не им се случва често да видят шарани от Рейн или есетри от Ламанша.
— А нима от петливровите не остава по нещо?
— Ах, монсеньор, не мислете, че съм толкова стиснат. Тези клетници са много щастливи, когато им дам гъшо крилце, козе филе или парче баница с трюфели, с една дума, такива ястия, каквито и на сън не са виждали. Те ядат, пият, викат след десерта „да живее кралят“ и благославят Бастилията. Всяка неделя ги угощавам с две бутилки шампанско, които ми излизат по пет су. Тези бедняци ме превъзнасят и с голямо съжаление излизат от затвора. Знаете ли какво забелязах?
— Какво?
— Забелязах нещо, което ме устройва. Забелязах, че някои затворници, след като излязат на свобода, много скоро попадат отново тук. И всичко това е заради моята кухня. Ей, богу!
Арамис недоверчиво се усмихна.
— Но вие се усмихвате?
— Да.
— Уверявам ви, че някои имена се срещат в нашия списък по три пъти в разстояние на две години.
— Иска ми се да погледна този списък.
— Защо не! Макар че е забранено да се показват такива документи на външни лица.
— Естествено.
— Но ако вие, монсеньор, желаете да видите със собствените си очи…
— С голямо удоволствие.
— Ето, вижте!
Безмо се приближи до шкафа и извади оттам дебела книга. Арамис чакаше с голямо нетърпение. Безмо се върна, сложи книгата на масата и се спря на буквата М.
— Ето, вижте: Мартиние, януари хиляда шестстотин петдесет и девета и юли хиляда шестстотин и шестдесета. Мартиние, март хиляда шестстотин шестдесет и първа — памфлети, мазаринади и т.н. Нали разбирате, това е само предлог. Кой попада в Бастилията за мазаринади? Просто юначагата сам се е наклепал, за да попадне тук. А с каква цел? За да си похапне от моята храна за три ливри!