Выбрать главу

— За три ливри! Нещастник!

— Да, ваше преосвещенство, поетите също принадлежат към последния разряд. Полага им се същата храна, както и на дребните търговци и писарите. Но аз вече ви казах, че за тях се грижа най-много.

В това време Арамис машинално прелистваше страниците, правейки се, че имената съвсем не го интересуват.

— Както виждате, в хиляда шестстотин шестдесет и първа са записани осемдесет имена. В хиляда шестстотин петдесет и девета също осемдесет.

— А, Селдон! — каза Арамис. — Изглежда ми познато име. Не сте ли ми разказвали за този юноша?

— Разказвах ви. Беден студент, който е съчинил… Как се наричат двата латински стиха, които се римуват?

— Дистих.

— Именно.

— Бедният! За дистих!

— Колко леко гледате на това. А знаете ли, че той е съчинил това двустишие срещу йезуитите.

— Все едно, наказанието е много строго.

— Не го жалете! Миналата година ми се стори, че се интересувахте от него.

— Да.

— А тъй като вашето внимание е по-важно от всичко за мен, то веднага го включих на петнадесет ливри.

— Значи на същата издръжка като този — каза Арамис, продължавайки да прелиства и спирайки се на едно име редом с Мартиние.

— Именно.

— Този Марчиали италианец ли е? — попита Арамис, показвайки с палец фамилията, която привлече вниманието му.

— Шшт! — прошепна Безмо.

— Защо е тази тайнственост? — сниши глас Арамис, неволно стискайки юмрук.

— Мисля, че вече ви говорих за този Марчиали.

— Не, за първи път чувам за него.

— Възможно е. Говорих ви за него, без да назовавам имена.

— И какъв е той, стар грешник? — опита се да се усмихне Арамис.

— Не, напротив, той е млад.

— Значи е свършил голямо престъпление?

— Непростително.

— Убил ли е някого?

— Какво говорите!

— Подпалил ли е нещо?

— Опазил бог!

— Клеветил ли е срещу някого?

— Не! не! Той…

Безмо сложи ръка на устата си и прошепна на ухото на Арамис:

— Осмелил се е да прилича на…

— Да, спомням си! — каза Арамис. — Действително ми разказвахте за него, но неговото престъпление ми се видя толкова нищожно.

— Нищожно?

— По-точно, не умишлено…

— Ваше преосвещенство, такава прилика никога не е неумишлена.

— Вярно, забравих! Но драги ми коменданте — каза Арамис, затваряйки книгата, — изглежда ни викат.

Безмо взе книгата, бързо я сложи в шкафа, заключи го и скри ключа в джоба си.

— Ще желаете ли да закусим сега, монсеньор? Действително чухте добре. Викат ни за закуска.

— С голямо удоволствие, драги Безмо. Те се запътиха към столовата.

Глава пета

ЗАКУСКА ПРИ ГОСПОДИН БЕЗМО

Арамис бе винаги въздържан в храненето, но този път оказа чест на великолепната закуска на Безмо. Само от виното пи съвсем малко.

През цялото време Безмо бе оживен и весел. Петте хиляди пистола, към които той поглеждаше от време на време, радваха душата му. Той поглеждаше с умиление към Арамис.

Епископът се бе разположил в креслото, отпивайки малки глътки вино като познавач.

— Какви глупости говорят за лошата храна в Бастилията! — каза той, намигайки. — Щастливци са тези затворници, ако всеки ден им се дава дори и само по половин бутилка от това бургундско.

— Всички петнадесетливрови пият от него. Старо, отлежало вино.

— Значи и бедният Селдон също пие от тази превъзходна напитка?

— А, не!

— А на мен ми се счу, че го държите на петнадесет ливри.

— Него? Никога! Човек, който съчинява дистрикти… Как им казвахте?

— Дистих.

— На петнадесет ливри! Много ще му дойдат! Съседът му действително е на петнадесет ливри. Този от втората Бертоди, ера.

— Драги коменданте, простете ми, но вашият език не е съвсем разбираем за мен.

— Да, наистина. От втората Бертодиера — това означава, че арестантът се намира на втория етаж в Бертодиеровата кула.

— Следователно Бертодиера се казва една от бастилските кули? Да, чувал съм, че тук всяка кула си има име. Къде е тази кула?

— Ето, погледнете тук — Безмо показа, приближавайки се до прозореца, ето там, на двора, втората отляво.

— Виждам. Значи в нея лежи затворник, за когото се отпускат по петнадесет ливри.

— Да.

— А отдавна ли лежи?

— Отдавна. Седем или осем години.

— Нима нямате точни сведения?

— Но той не е бил затворен по мое време.