— За три ливри! Нещастник!
— Да, ваше преосвещенство, поетите също принадлежат към последния разряд. Полага им се същата храна, както и на дребните търговци и писарите. Но аз вече ви казах, че за тях се грижа най-много.
В това време Арамис машинално прелистваше страниците, правейки се, че имената съвсем не го интересуват.
— Както виждате, в хиляда шестстотин шестдесет и първа са записани осемдесет имена. В хиляда шестстотин петдесет и девета също осемдесет.
— А, Селдон! — каза Арамис. — Изглежда ми познато име. Не сте ли ми разказвали за този юноша?
— Разказвах ви. Беден студент, който е съчинил… Как се наричат двата латински стиха, които се римуват?
— Дистих.
— Именно.
— Бедният! За дистих!
— Колко леко гледате на това. А знаете ли, че той е съчинил това двустишие срещу йезуитите.
— Все едно, наказанието е много строго.
— Не го жалете! Миналата година ми се стори, че се интересувахте от него.
— Да.
— А тъй като вашето внимание е по-важно от всичко за мен, то веднага го включих на петнадесет ливри.
— Значи на същата издръжка като този — каза Арамис, продължавайки да прелиства и спирайки се на едно име редом с Мартиние.
— Именно.
— Този Марчиали италианец ли е? — попита Арамис, показвайки с палец фамилията, която привлече вниманието му.
— Шшт! — прошепна Безмо.
— Защо е тази тайнственост? — сниши глас Арамис, неволно стискайки юмрук.
— Мисля, че вече ви говорих за този Марчиали.
— Не, за първи път чувам за него.
— Възможно е. Говорих ви за него, без да назовавам имена.
— И какъв е той, стар грешник? — опита се да се усмихне Арамис.
— Не, напротив, той е млад.
— Значи е свършил голямо престъпление?
— Непростително.
— Убил ли е някого?
— Какво говорите!
— Подпалил ли е нещо?
— Опазил бог!
— Клеветил ли е срещу някого?
— Не! не! Той…
Безмо сложи ръка на устата си и прошепна на ухото на Арамис:
— Осмелил се е да прилича на…
— Да, спомням си! — каза Арамис. — Действително ми разказвахте за него, но неговото престъпление ми се видя толкова нищожно.
— Нищожно?
— По-точно, не умишлено…
— Ваше преосвещенство, такава прилика никога не е неумишлена.
— Вярно, забравих! Но драги ми коменданте — каза Арамис, затваряйки книгата, — изглежда ни викат.
Безмо взе книгата, бързо я сложи в шкафа, заключи го и скри ключа в джоба си.
— Ще желаете ли да закусим сега, монсеньор? Действително чухте добре. Викат ни за закуска.
— С голямо удоволствие, драги Безмо. Те се запътиха към столовата.
Глава пета
ЗАКУСКА ПРИ ГОСПОДИН БЕЗМО
Арамис бе винаги въздържан в храненето, но този път оказа чест на великолепната закуска на Безмо. Само от виното пи съвсем малко.
През цялото време Безмо бе оживен и весел. Петте хиляди пистола, към които той поглеждаше от време на време, радваха душата му. Той поглеждаше с умиление към Арамис.
Епископът се бе разположил в креслото, отпивайки малки глътки вино като познавач.
— Какви глупости говорят за лошата храна в Бастилията! — каза той, намигайки. — Щастливци са тези затворници, ако всеки ден им се дава дори и само по половин бутилка от това бургундско.
— Всички петнадесетливрови пият от него. Старо, отлежало вино.
— Значи и бедният Селдон също пие от тази превъзходна напитка?
— А, не!
— А на мен ми се счу, че го държите на петнадесет ливри.
— Него? Никога! Човек, който съчинява дистрикти… Как им казвахте?
— Дистих.
— На петнадесет ливри! Много ще му дойдат! Съседът му действително е на петнадесет ливри. Този от втората Бертоди, ера.
— Драги коменданте, простете ми, но вашият език не е съвсем разбираем за мен.
— Да, наистина. От втората Бертодиера — това означава, че арестантът се намира на втория етаж в Бертодиеровата кула.
— Следователно Бертодиера се казва една от бастилските кули? Да, чувал съм, че тук всяка кула си има име. Къде е тази кула?
— Ето, погледнете тук — Безмо показа, приближавайки се до прозореца, ето там, на двора, втората отляво.
— Виждам. Значи в нея лежи затворник, за когото се отпускат по петнадесет ливри.
— Да.
— А отдавна ли лежи?
— Отдавна. Седем или осем години.
— Нима нямате точни сведения?
— Но той не е бил затворен по мое време.