— А нима нищо не ви казаха Лувиер и Трамбле?
— Драги ми… извинете, ваше преосвещенство.
— Нищо. И така, вие казахте…
— Казвам, че тайните на Бастилията не се предават заедно с нейните ключове.
— Това ли било? Значи този тайнствен затворник е държавен престъпник?
— Не, не мисля. Просто пребиваването му в Бастилията е обгърнато в тайна. Както всичко тук.
— Да допуснем — каза Арамис. — Но защо говорите свободно за Селдон, а за този.
— За втората Бертодиера?
— Да.
— Защото престъплението на човек, съчинил дистих, е несъизмеримо с това на този, приличащ на…
— Да, разбирам. А тъмничарите? Те разговарят със затворниците, нали?
— Разбира се.
— В такъв случай, сигурно арестантите им казват, че не са виновни.
— Те непрекъснато повтарят това. Все една и съща песен си пеят.
— А не би ли могла приликата, за която говорите, да им направи впечатление?
— Ах, драги ми Дербле! Трябва да си придворен, за да се занимаваш с такива дреболии.
— Хиляди пъти сте прав, драги Безмо. Бъдете добър, още малко вино.
— С удоволствие, но не малко, а пълна чаша.
— Не, не! Вие сте си останал мускетар до мозъка на костите. А аз станах епископ. Капка за мен и чаша за вас.
— Нека бъде по вашему. Арамис и комендантът се чукнаха.
— А освен това — добави прелатът, вдигайки чашата и присвивайки очи към искрящото вино, — там, където намирате прилика, някой друг може въобще да не я забележи.
— Не може да бъде! Всеки, който е видял колко прилича този затворник…
— А на мен ми се струва, че това е само игра на въображението.
— Не. Това е така и аз ви давам дума!
— Вижте — възрази Арамис, — срещал съм мнозина, които в лице приличат на този, за когото говорим, но никога не съм им отдавал значение.
— Просто защото има различни степени на прилика. Приликата на моя затворник е поразителна и ако вие го видите, напълно ще се съгласите с мен.
— Ако го видя… — равнодушно каза Арамис. — Но по всяка вероятност това никога няма да стане.
— Че защо?
— Защото, ако кракът ми стъпи в тези ужасни килии, ще имам чувството, че съм погребан там завинаги.
— О, не. Помещението съвсем не е лошо.
— Разкажете ми…
— Не бива да говорите така за втората Бертодиера! Там има разкошна килия, чудесно обзаведена, с килими.
— Какво говорите!
— Да! Да! На този юноша му е провървяло. Получил е най-добрата килия в Бастилията!
— Хайде, хайде — хладно го прекъсна Арамис, — никога няма да повярвам, че в Бастилията има хубави килии. Що се касае до килимите, те вероятно съществуват само във въображението ви. Представям си паяци, жаби, плъхове…
— Жаби! В карцерите може би, не отричам…
— Най-жалка мебел и никакви килими.
— А на очите си ще повярвате ли? — каза Безмо, ставайки все по-възбуден.
— Не, за бога! Не трябва!
— Дори да се убедите в това сходство, което отричате, както и килимите?
— Сигурно това е привидение, призрак, жив труп!
— Ни най-малко! Здрав младеж.
— Печален, замислен?
— Напротив, веселяк.
— Не може да бъде!
— Да вървим.
— Къде?
— С мен.
— Защо?
— Ще направим обиколка на Бастилията.
— Какво?
— Ще видите всичко със собствените си очи.
— А правилата?
— Това са дребни неща. Днес моят майор е свободен, лейтенантът обхожда бастионите, ние сме пълни господари.
— Не, не, драги коменданте! Тръпки ме побиват при мисълта за грохота на ключалките и резетата, които ще трябва да отключвате.
— Хайде!
— А ако случайно ме забравите някъде и остана заключен в третата или четвъртата Бертодиера, а?… Бррр…
— Вие се шегувате.
— Не, говоря съвсем сериозно.
— Вие се отказвате от неповторима възможност. Знаете ли, че за да я постигнат, някои принцове са ми предлагали по петдесет хиляди ливри?
— Нима е толкова интересно?
— Забранената ябълка, ваше преосвещенство. Забраненият плод. Вие като духовно лице добре знаете това.
— Ако нещо действително ме интересува, то е бедният студент, съчинил дистиха.
— Добре. Ще го видим и него. Той е съвсем наблизо, в третата Бертодиера.
— Защо казвате наблизо?
— Защото, ако бях любопитен, на първо място бих се интересувал от прекрасната килия с килимите и нейния обитател.
— Чудо невиждано! Килими! Сигурно и обитателят е съвсем невзрачна личност.
— Петнадесетливров, ваше преосвещенство, петнадесетливров! Такива личности винаги са интересни.
— Точно щях да ви попитам. Защо на този човек се отпускат петнадесет, а на бедния Селдон само три ливри?
— Тези различия са тънка работа, господине. Тук кралят прояви известна доброта…