Выбрать главу

— А нима нищо не ви казаха Лувиер и Трамбле?

— Драги ми… извинете, ваше преосвещенство.

— Нищо. И така, вие казахте…

— Казвам, че тайните на Бастилията не се предават заедно с нейните ключове.

— Това ли било? Значи този тайнствен затворник е държавен престъпник?

— Не, не мисля. Просто пребиваването му в Бастилията е обгърнато в тайна. Както всичко тук.

— Да допуснем — каза Арамис. — Но защо говорите свободно за Селдон, а за този.

— За втората Бертодиера?

— Да.

— Защото престъплението на човек, съчинил дистих, е несъизмеримо с това на този, приличащ на…

— Да, разбирам. А тъмничарите? Те разговарят със затворниците, нали?

— Разбира се.

— В такъв случай, сигурно арестантите им казват, че не са виновни.

— Те непрекъснато повтарят това. Все една и съща песен си пеят.

— А не би ли могла приликата, за която говорите, да им направи впечатление?

— Ах, драги ми Дербле! Трябва да си придворен, за да се занимаваш с такива дреболии.

— Хиляди пъти сте прав, драги Безмо. Бъдете добър, още малко вино.

— С удоволствие, но не малко, а пълна чаша.

— Не, не! Вие сте си останал мускетар до мозъка на костите. А аз станах епископ. Капка за мен и чаша за вас.

— Нека бъде по вашему. Арамис и комендантът се чукнаха.

— А освен това — добави прелатът, вдигайки чашата и присвивайки очи към искрящото вино, — там, където намирате прилика, някой друг може въобще да не я забележи.

— Не може да бъде! Всеки, който е видял колко прилича този затворник…

— А на мен ми се струва, че това е само игра на въображението.

— Не. Това е така и аз ви давам дума!

— Вижте — възрази Арамис, — срещал съм мнозина, които в лице приличат на този, за когото говорим, но никога не съм им отдавал значение.

— Просто защото има различни степени на прилика. Приликата на моя затворник е поразителна и ако вие го видите, напълно ще се съгласите с мен.

— Ако го видя… — равнодушно каза Арамис. — Но по всяка вероятност това никога няма да стане.

— Че защо?

— Защото, ако кракът ми стъпи в тези ужасни килии, ще имам чувството, че съм погребан там завинаги.

— О, не. Помещението съвсем не е лошо.

— Разкажете ми…

— Не бива да говорите така за втората Бертодиера! Там има разкошна килия, чудесно обзаведена, с килими.

— Какво говорите!

— Да! Да! На този юноша му е провървяло. Получил е най-добрата килия в Бастилията!

— Хайде, хайде — хладно го прекъсна Арамис, — никога няма да повярвам, че в Бастилията има хубави килии. Що се касае до килимите, те вероятно съществуват само във въображението ви. Представям си паяци, жаби, плъхове…

— Жаби! В карцерите може би, не отричам…

— Най-жалка мебел и никакви килими.

— А на очите си ще повярвате ли? — каза Безмо, ставайки все по-възбуден.

— Не, за бога! Не трябва!

— Дори да се убедите в това сходство, което отричате, както и килимите?

— Сигурно това е привидение, призрак, жив труп!

— Ни най-малко! Здрав младеж.

— Печален, замислен?

— Напротив, веселяк.

— Не може да бъде!

— Да вървим.

— Къде?

— С мен.

— Защо?

— Ще направим обиколка на Бастилията.

— Какво?

— Ще видите всичко със собствените си очи.

— А правилата?

— Това са дребни неща. Днес моят майор е свободен, лейтенантът обхожда бастионите, ние сме пълни господари.

— Не, не, драги коменданте! Тръпки ме побиват при мисълта за грохота на ключалките и резетата, които ще трябва да отключвате.

— Хайде!

— А ако случайно ме забравите някъде и остана заключен в третата или четвъртата Бертодиера, а?… Бррр…

— Вие се шегувате.

— Не, говоря съвсем сериозно.

— Вие се отказвате от неповторима възможност. Знаете ли, че за да я постигнат, някои принцове са ми предлагали по петдесет хиляди ливри?

— Нима е толкова интересно?

— Забранената ябълка, ваше преосвещенство. Забраненият плод. Вие като духовно лице добре знаете това.

— Ако нещо действително ме интересува, то е бедният студент, съчинил дистиха.

— Добре. Ще го видим и него. Той е съвсем наблизо, в третата Бертодиера.

— Защо казвате наблизо?

— Защото, ако бях любопитен, на първо място бих се интересувал от прекрасната килия с килимите и нейния обитател.

— Чудо невиждано! Килими! Сигурно и обитателят е съвсем невзрачна личност.

— Петнадесетливров, ваше преосвещенство, петнадесетливров! Такива личности винаги са интересни.

— Точно щях да ви попитам. Защо на този човек се отпускат петнадесет, а на бедния Селдон само три ливри?

— Тези различия са тънка работа, господине. Тук кралят прояви известна доброта…