— Кралят?
— По-точно, кардиналът. „Този нещастник до смъртта си е обречен да гние в тъмницата!“ — каза Мазарини.
— Защо?
— Защото престъплението му е вечно, значи и наказанието трябва да бъде вечно.
— Вечно?
— Разбира се! Освен ако не се разболее от едра шарка, нали разбирате… Но за това има малка надежда. В Бастилията въздухът е чист.
— Вие сте удивително находчив, драги Безмо.
— Нали?
— С две думи, искате да кажете, че този нещастник е обречен да страда тук до края на живота си?
— Не съм казал да страда, монсеньор. Петнадесетливровите не страдат.
— Е, да се измъчва в затвора.
— Такава му е съдбата, но на него по всякакъв начин се стараят да му облекчат условията на живот. Освен това мисля, че този юначага не се е родил на този свят, за да яде такива вкусни гозби. Вижте тази неначената баница и раците, до които не се е докоснал. Марнски раци, големи като лангусти. Всичко това заедно с бутилка бургундско отива във втората Бертодиера. Мисля, че вече не бива да се съмнявате.
— Не, драги Безмо, няма. Но всичко това се отнася за петнадесетливровите, а вие забравихте бедния Селдон.
— Моля! В чест на вашето посещение ще получи бисквити, мармалад и тази бутилчица портвайн.
— Вие сте превъзходен човек, казвам ви го и пак го повтарям, драги Безмо.
— Да вървим, да вървим — подкани комендантът, чиято глава се беше замаяла от виното или от похвалите на Арамис.
— Помнете, че идвам само за да изпълня вашата молба — каза прелатът.
— Ще ми бъдете благодарен за тази разходка.
— Тогава да вървим.
— Първо да предупредя…
Безмо звънна два пъти. На вратата се показа тъмничар.
— Отивам в кулата. Никакви стражи, барабани и въобще шум!
— Ако не бях оставил тук плаща си, щях да имам чувството, че аз самият отивам в затвора — престори се на уплашен Арамис.
Тъмничарят тръгна напред, комендантът и Арамис след него, ръка за ръка. Няколко войници по пътя им се изпънаха като струна при вида на коменданта.
Безмо преведе госта си през малък площад, откъдето те тръгнаха към подвижния мост, по който часовите ги пропуснаха безпрепятствено, познавайки началството.
— Господине — високо попита комендантът, за да може всяка дума да бъде чута от караулните, — имате ли добра памет? Имам предвид плановете и чертежите, тъй като дори на архитектите е забранено да влизат с хартия, перо или молив.
„Колко интересно! — помисли Арамис. — Сега пък станах архитект. Това прилича на шегата с Д’Артанян, който ме видя в Бел-Ил като инженер.“
Напрягайки гласа си, заяви:
— Бъдете спокоен, господин комендант! Достатъчно е да видя с очите си нещо, за да го запомня.
На Безмо дори веждите му не помръднаха. Стражата взе Арамис за архитект.
— Да започнем от Бертодиерата! — викна Безмо, за да го чуят всички.
— Добре — отвърна Арамис. Безмо се обърна към надзирателя:
— Използвай случая и отнеси в номер две отделените от мен лакомства.
— В трети номер, драги Безмо, в трети номер! Вечно грешите.
— Вярно.
Те започнаха да се изкачват по стълбата.
Само в този двор имаше толкова решетки, резета и ключалки, че биха стигнали за целия град.
Арамис не беше нито мечтател, нито чувствителен човек, макар че на млади години бе писал стихове. Сърцето му беше възприемчиво като на всеки петдесетгодишен човек, който е любил много жени, по-точно, бил е любим на много.
Когато започна да се качва по каменните стъпала, изтрити от толкова нещастници, когато го облъхна влагата на мрачните сводове, сърцето му омекна видимо, той наведе глава и със замъглени очи последва Безмо.
Глава шеста
ЗАТВОРНИКЪТ ОТ ВТОРАТА БЕРТОДИЕРА
Когато се качиха на втория етаж, Арамис не знаеше дали се задъхва от умора или от вълнение. Облегна се на стената.
— Искате ли да започнем оттук? — попита Безмо. — Понеже ще посетим две килии, струва ми се, че е все едно дали ще се качим първо на третия етаж и после ще се спуснем на втория или пък обратно. Освен това в тази килия трябва да се направи известен ремонт — побърза да добави той, за да може стоящият недалеч тъмничар да чуе думите му.
— Не, не — запротестира Арамис, — да се качим нагоре, нагоре, коменданте! Там работата е по-неотложна.
Те продължиха да се изкачват още по-нагоре.
— Поискайте ключовете от надзирателя — прошепна Арамис на спътника си.
— Веднага.
Безмо взе ключовете и собственоръчно отключи вратата на третата килия. Надзирателят влезе първи и сложи на масата ястията, които добрият комендант наричаше лакомства.
После се отдалечи.
Затворникът дори не се помръдна.