Тогава Безмо влезе сам в килията, като помоли Арамис да го почака до вратата.
Прелатът можеше спокойно да разгледа младия човек, по-скоро юноша на около осемнадесет години, който, виждайки влизащия комендант, се хвърли по корем на кревата с несвързани вопли:
— Майко, майчице!
В тези вопли се чувстваше такава безнадеждна мъка, че Арамис неволно трепна.
— Драги ми гостенино — обърна се Безмо към затворника, опитвайки се да се усмихне, — ето ви десерт и развлечение. Десертът е за тялото, а развлечението за душата. Ето този господин ще ви успокои.
— Ах, господин комендант! — възкликна юношата. — Оставете ме сам цяла година, давайте ми само хляб и вода, но кажете, че след година ще ме пуснат оттук, кажете, че след година отново ще видя майка си!
— Приятелю мой — каза Безмо, — вие сам казвахте, че вашата майчица е много бедна, че живеете лошо, а вижте тук какви удобства има!
— Да, тя е бедна, господине. Значи колкото може по-скоро трябва да й се върне кърмилецът. Лоша ни била къщата? Ах, господине, когато човек е на свобода, навсякъде му е добре!
— Значи, както твърдите, освен този нещастен дистих…
— Съчиних го без всякаква зла умисъл, кълна ви се. Дойде ми в главата, когато четях Марциал. Ах, господине, нека ме накажат както искат, дори да отсекат ръката, която е писала, аз ще работя с другата, само ме върнете при майка ми!
— Дете мое — продължи Безмо, — вие знаете, че това не зависи от мен. Аз мога само да увелича вашата дажба. Мога да дам чашка портвайн или да добавя парче баничка.
— Боже мой, Боже мой! — изстена юношата, падайки на земята и търкаляйки се по пода.
Арамис повече не можеше да понася тази сцена и излезе в коридора.
— Нещастният младеж! — прошепна той.
— Да, той е много нещастен, но за всичко са виновни неговите родители — каза тъмничарят, който стоеше до вратата на килията.
— Защо?
— Разбира се… Защо са го карали да учи латински?… Да си пълниш главата с науки е вредно… Аз едва умея да чета и да пиша и, както виждате, не съм попаднал в затвора.
Арамис огледа човека, който смяташе, че надзирателят не е затворник.
Безмо също се появи в коридора, виждайки, че нито утешенията, нито виното действат. Той беше разстроен.
— А вратата, вратата! — викна надзирателят. — Забравихте да заключите вратата.
— Наистина, ето, вземи ключовете.
— Ще се опитам да ходатайствам за това дете — каза Арамис.
— Ако вашите ходатайства са неуспешни — каза Безмо, — то поне помолете да го преведат на десет ливри, и двамата с него ще спечелим.
— Ако и другият затворник вика майка си, няма да влизам при него, а ще направя измерванията си отвън.
— Не се бойте, господин архитект — успокои го надзирателят, — той е мирничък като агънце и все мълчи.
— Тогава да вървим — съгласи се с неохота Арамис.
— Нали вие сте архитектът на затвора? — попита го надзирателят.
— Да.
— Как досега не сте свикнали на такива сцени? Странно! Арамис разбра, че за да избегне всякакви подозрения, трябва да извика на помощ цялото си самообладание.
Безмо отвори килията.
— Остани и почакай на стълбата — заповяда той на тъмничаря.
Последният се подчини.
Безмо мина напред и сам отвори втората врата.
В килията, осветена от слънчевите лъчи, проникващи през затворения с решетки прозорец, се намираше красив юноша, невисок, с къси коси и небръснат. Беше седнал на табуретка, опрян с лакът на креслото. На кревата се търкаляше неговият костюм от тънко черно кадифе. Самият той беше с прекрасна батистена риза.
При звука на отварящата се врата младият човек небрежно обърна глава, но като позна Безмо, стана и вежливо се поклони. Когато очите му се срещнаха с погледа на Арамис, който стоеше в сянка, епископът побледня и изпусна шапката си, сякаш беше получил удар.
Нито един мускул не трепна по лицето на привикналия със своя квартирант Безмо. Старателно като усърден слуга той започна да сервира върху масата баницата и раците. Зает с това, не забеляза вълнението на своя гост.
Свършвайки да сервира, комендантът се обърна към младия затворник.
— Днес изглеждате много добре.
— Благодаря ви, господине — отвърна юношата.
Като чу този глас, Арамис едва се удържа на крака. Все още мъртвобледен, той неволно направи крачка напред.
Това движение не се изплъзна от вниманието на Безмо независимо от заниманията му.
— Това е архитектът, който е дошъл да види дали не дими вашата камина — каза Безмо.
— Не, тя никога не дими, господине.
— А вие казвахте, господин архитект, че е невъзможно да бъдеш щастлив в затвора — каза комендантът, потривайки ръце, — обаче пред вас е затворник, който е щастлив. Надявам се, не се оплаквате от нищо…