Някои от старите придворни си спомняха за баща му, но сравнението не беше във вреда на сина.
Бъкингам разговаряше с Фуке. Последният му разказваше някаква история за за Бел-Ил.
— Сега не мога да се приближа до него — забеляза Раул.
— Потърси удобен момент, но те моля да свършим днес. Целият Горя.
— Ето кой ще ни помогне — каза Раул, забелязвайки Д’Артанян в новия му блестящ мундир на капитан на мускетарите.
Той се отправи към него.
— Граф Дьо ла Фер ви търсеше, господине — каза той.
— Току-що говорих с него — отвърна Д’Артанян, гледайки разсеяно наоколо.
Изведнъж погледът му стана напрегнат, като на орел, забелязал плячка.
Раул го проследи и видя, че Дьо Гиш се покланя на Д’Артанян, но не можа да разбере към кого е обърнат надменният изпитателен поглед на капитана.
— Кавалере — каза Раул, — бихте ли могъл да ми окажете една голяма услуга?
— Каква, мили виконте?
— Нужно ми е да кажа две думи на херцог Бъкингам, но той разговаря с господин Фуке и не е възможно да прекъсна разговора им.
— Така ли? С господин Фуке? Той тук ли е? — попита Д’Артанян.
— Нима не виждате? Ето там.
— Значи мислиш, че за мен е по-удобно да се приближа до него, отколкото за теб?
— Вие сте човек с по-високо положение.
— Да, това е вярно. Аз съм капитан на мускетарите. Този чин получих толкова скоро, че постоянно забравям за него.
— Вижте, той гледа към вас… ако не греша.
— Не, не грешиш, именно на мен той оказва тази чест.
— Значи сега е най-подходящият момент.
— Така ли мислиш?
— Моля ви, вървете.
— Отивам.
Дьо Гиш не сваляше очи от Раул. Той му направи знак, че нещата са уредени.
Д’Артанян се отправи направо към групата около херцога и вежливо размени поклони с господин Фуке и с останалите.
— Здравейте, господин Д’Артанян. Разговаряхме за Бел-Ил — започна Фуке с непринудения тон на светски човек, който голяма част от хората не могат да овладеят цял живот.
— За Бел-Ил? Ето какво било! — учуди се Д’Артанян. — Нали той ви принадлежи, господин Фуке?
— Господин суперинтендантът едва сега ми каза, че го е подарил на краля — каза Бъкингам. — Много се радвам да ви видя, господин Д’Артанян.
— А вие познавате ли Бел-Ил, кавалере? — попита Фуке мускетаря.
— Бил съм там само веднъж, господине — любезно отвърна Д’Артанян.
— Дълго ли прекарахте там?
— Един ден, монсеньор.
— И какво видяхте?
— Всичко, което може да се види в течение на един ден.
— С вашите очи, господине, за един ден могат да се видят доста неща.
В същото време Раул направи знак на Бъкингам.
— Господин суперинтендант — каза Бъкингам, — оставям ви вместо себе си капитана, който по-добре от мен се ориентира в бастиони, ескарпи, контраескарпи. Вика ме приятел.
Бъкингам тръгна към Раул, спирайки се по пътя до масата, около която бяха седнали и играеха принцесата, кралицата майка, младата кралица и кралят.
— Погледни, Раул, погледни! — подтикна приятеля си Дьо Гиш. — Ето го… побързай!
След като направи комплимент на принцесата, Бъкингам отново тръгна към Раул. Той също тръгна към него. Дьо Гиш остана на мястото си, като внимателно продължи да наблюдава.
В момента, когато трябваше да се срещнат, към херцог Бъкингам се приближи принцът.
По начервените му устни играеше очарователна усмивка.
— Боже мой! — произнесе той с приятелски тон. — Какво чувам, мили ми херцоже.
Бъкингам се огледа. Не беше забелязал приближаването на принца.
Херцогът трепна неволно. Бузите му се покриха с лека бледост.
— Какво сте чули, ваше височество? Кое ви изненада толкова?
— Дори ме хвърли в отчаяние, господине! — отвърна принцът. — Това известие огорчи целия двор.
— Ваше височество е много благосклонен към мен — поклони се Бъкингам. — Досещам се, че става въпрос за моето заминаване.
— Именно.
— Уви, ваше височество, аз съм в Париж само пет-шест дни и моето заминаване може да огорчи единствено мен.
Дьо Гиш чу последното изречение и на свой ред трепна.
— Неговото заминаване! — промърмори той. — Но какво говори той?
Филип продължи с предишния си любезен тон:
— Напълно разбирам, че кралят на Великобритания ви вика, господине. На всички е известно, че негово величество Чарлз II не може да мине без вас. Но ние също не можем така лесно да се разделим. Приемете моето искрено съжаление.