— Никога.
— И не ви е скучно? — попита Арамис.
— Не.
— Какво ви казвах? — прошепна Безмо.
— Не мога да повярвам на очите си. Ще разрешите ли да му задам няколко въпроса?
— Колкото желаете.
— Тогава бъдете добър да го попитате знае ли защо е попаднал тук.
— Господин архитектът пита — строго се обърна към затворника Безмо — знаете ли защо сте попаднали в Бастилията.
— Не, господине — спокойно отвърна младият човек, — не знам.
— Но това е невъзможно! — възкликна Арамис, обзет от вълнение. — След като не знаете причината за арестуването си, би трябвало да сте бесен.
— Отначало беше така.
— Защо престанахте да се възмущавате?
— Поумнях.
— Странно — каза Арамис.
— Нали е удивително? — намеси се Безмо.
— Какво ви накара да поумнеете? — заинтересува се Арамис. — Мога ли да узная?
— Дойдох до извода, че след като нямам никаква вина, значи, че Бог не ме наказва.
— Но какво е затворът, ако не наказание?
— Сам не зная — отвърна младият човек. — Мога само да кажа, че мнението ми е съвсем различно от това преди седем години.
— Слушайки ви, господине, и виждайки вашата покорност, човек може да помисли, че вие дори обичате Бастилията.
— Примирявам се с нея.
— Имате ли някаква увереност, че някога ще бъдете свободен?
— Нямам увереност господине, имам една надежда само и признавам, че с всеки изминал ден тази надежда гасне.
— Защо да не излезете на свобода? Нали по-рано сте бил свободен?
— Именно здравият смисъл не ми позволява да очаквам освобождение. Защо е нужно да ме затварят, след като после ще ме пуснат?
— А на колко сте години?
— Не зная.
— Как се казвате?
— Забравих името, което ми дадоха.
— Кои са вашите родители?
— Никога не съм ги познавал.
— А хората, които ви възпитаваха?
— Те никога не ме наричаха свой син.
— Обичали ли сте някога някого, преди да ви затворят?
— Обичах своята дойка и цветята.
— Това ли е всичко?
— Обичах и своя лакей.
— Жал ли ви е за тези хора?
— Много плаках, когато умряха.
— Те умряха, преди да ви арестуват, или след това?
— Те умряха в навечерието на деня, когато ме взеха.
— Двамата едновременно ли?
— Да, едновременно.
— А как ви взеха?
— Някакъв човек дойде, качи ме в една карета, заключи вратата и ме доведе тук.
— Бихте ли познали този човек?
— Той беше с маска. Струва ми се, че го бях виждал с тая маска да поднася цвете на някаква жена, също с маска, някъде… облечен маскарадно.
— Нали това е много необикновена история? — шепнешком каза Безмо.
Дъхът на Арамис беше спрял.
— Да, необикновена.
— Но най-удивителното е, че той никога не ми е съобщавал толкова подробности.
— Може би защото никога не сте го питали — отвърна Арамис.
— Възможно е, аз не съм любопитен. Е, как намирате килията, нали е чудесна?
— Великолепна.
— Килимът…
— Разкошен.
— Хващам се на бас, че той не е имал такъв, преди да го затворят.
— Аз също мисля така.
На това място Арамис отново се обърна към младия човек:
— А не помните ли да ви е посещавал някой непознат човек?
— Разбира се. Три пъти идва една жена с гъст воал на лицето, който тя повдигаше само когато ни затваряха и оставахме сами.
— Помните ли тази жена?
— Разбира се.
— За какво говорехте с нея?
Юношата се усмихна тъжно.
— Тя ме питаше същото, което питате и вие: дали ми е скучно и дали ми е добре.
— А какво Правеше, когато идваше и когато си тръгваше?
— Прегръщаше ме, притискаше ме до сърцето си и ме целуваше.
— Помните ли я?
— Прекрасно.
— Искам да ви попитам помните ли чертите на лицето й.
— Да.
— Значи, ако случаят ви събере, бихте я познали?
— О, разбира се!
Върху лицето на Арамис премина доволна усмивка.
В тази минута Безмо чу крачките на тъмничаря, който се изкачваше по стълбата.
— Не е ли време да тръгваме? — прошепна той на Арамис. Последният беше узнал всичко, което му беше необходимо.
— Както обичате.
Виждайки, че се канят да си тръгнат, юношата вежливо се поклони. Безмо отвърна с леко кимване, а Арамис, видимо трогнат, се поклони ниско на затворника.
Излязоха. Безмо заключи вратата.
— Е, какво мислите? — попита на стълбата Безмо. — Какво ще кажете за всичко това?
— Открих една тайна, драги коменданте — отвърна Арамис.
— Нима? Що за тайна?
— В дома на този юноша е било извършено убийство.
— Хайде, хайде!
— Ами как! Лакеят и дойката са умрели в един и същи ден. Очевидно от отрова.