Выбрать главу

— Никога.

— И не ви е скучно? — попита Арамис.

— Не.

— Какво ви казвах? — прошепна Безмо.

— Не мога да повярвам на очите си. Ще разрешите ли да му задам няколко въпроса?

— Колкото желаете.

— Тогава бъдете добър да го попитате знае ли защо е попаднал тук.

— Господин архитектът пита — строго се обърна към затворника Безмо — знаете ли защо сте попаднали в Бастилията.

— Не, господине — спокойно отвърна младият човек, — не знам.

— Но това е невъзможно! — възкликна Арамис, обзет от вълнение. — След като не знаете причината за арестуването си, би трябвало да сте бесен.

— Отначало беше така.

— Защо престанахте да се възмущавате?

— Поумнях.

— Странно — каза Арамис.

— Нали е удивително? — намеси се Безмо.

— Какво ви накара да поумнеете? — заинтересува се Арамис. — Мога ли да узная?

— Дойдох до извода, че след като нямам никаква вина, значи, че Бог не ме наказва.

— Но какво е затворът, ако не наказание?

— Сам не зная — отвърна младият човек. — Мога само да кажа, че мнението ми е съвсем различно от това преди седем години.

— Слушайки ви, господине, и виждайки вашата покорност, човек може да помисли, че вие дори обичате Бастилията.

— Примирявам се с нея.

— Имате ли някаква увереност, че някога ще бъдете свободен?

— Нямам увереност господине, имам една надежда само и признавам, че с всеки изминал ден тази надежда гасне.

— Защо да не излезете на свобода? Нали по-рано сте бил свободен?

— Именно здравият смисъл не ми позволява да очаквам освобождение. Защо е нужно да ме затварят, след като после ще ме пуснат?

— А на колко сте години?

— Не зная.

— Как се казвате?

— Забравих името, което ми дадоха.

— Кои са вашите родители?

— Никога не съм ги познавал.

— А хората, които ви възпитаваха?

— Те никога не ме наричаха свой син.

— Обичали ли сте някога някого, преди да ви затворят?

— Обичах своята дойка и цветята.

— Това ли е всичко?

— Обичах и своя лакей.

— Жал ли ви е за тези хора?

— Много плаках, когато умряха.

— Те умряха, преди да ви арестуват, или след това?

— Те умряха в навечерието на деня, когато ме взеха.

— Двамата едновременно ли?

— Да, едновременно.

— А как ви взеха?

— Някакъв човек дойде, качи ме в една карета, заключи вратата и ме доведе тук.

— Бихте ли познали този човек?

— Той беше с маска. Струва ми се, че го бях виждал с тая маска да поднася цвете на някаква жена, също с маска, някъде… облечен маскарадно.

— Нали това е много необикновена история? — шепнешком каза Безмо.

Дъхът на Арамис беше спрял.

— Да, необикновена.

— Но най-удивителното е, че той никога не ми е съобщавал толкова подробности.

— Може би защото никога не сте го питали — отвърна Арамис.

— Възможно е, аз не съм любопитен. Е, как намирате килията, нали е чудесна?

— Великолепна.

— Килимът…

— Разкошен.

— Хващам се на бас, че той не е имал такъв, преди да го затворят.

— Аз също мисля така.

На това място Арамис отново се обърна към младия човек:

— А не помните ли да ви е посещавал някой непознат човек?

— Разбира се. Три пъти идва една жена с гъст воал на лицето, който тя повдигаше само когато ни затваряха и оставахме сами.

— Помните ли тази жена?

— Разбира се.

— За какво говорехте с нея?

Юношата се усмихна тъжно.

— Тя ме питаше същото, което питате и вие: дали ми е скучно и дали ми е добре.

— А какво Правеше, когато идваше и когато си тръгваше?

— Прегръщаше ме, притискаше ме до сърцето си и ме целуваше.

— Помните ли я?

— Прекрасно.

— Искам да ви попитам помните ли чертите на лицето й.

— Да.

— Значи, ако случаят ви събере, бихте я познали?

— О, разбира се!

Върху лицето на Арамис премина доволна усмивка.

В тази минута Безмо чу крачките на тъмничаря, който се изкачваше по стълбата.

— Не е ли време да тръгваме? — прошепна той на Арамис. Последният беше узнал всичко, което му беше необходимо.

— Както обичате.

Виждайки, че се канят да си тръгнат, юношата вежливо се поклони. Безмо отвърна с леко кимване, а Арамис, видимо трогнат, се поклони ниско на затворника.

Излязоха. Безмо заключи вратата.

— Е, какво мислите? — попита на стълбата Безмо. — Какво ще кажете за всичко това?

— Открих една тайна, драги коменданте — отвърна Арамис.

— Нима? Що за тайна?

— В дома на този юноша е било извършено убийство.

— Хайде, хайде!

— Ами как! Лакеят и дойката са умрели в един и същи ден. Очевидно от отрова.