— Ай, ай, ай!
— Какво ще кажете за това?
— Ще кажа, че прилича на истина… Нима този юноша е убиец?
— Кой ви казва това? Как можете да заподозрете нещастното дете в убийство?
— Да, да, това е нелепо.
— Престъплението е било извършено в дома, където той е живял. Това е ясно. Може би е видял престъпниците и сега се опасяват да не ги издаде.
— Дявол да го вземе, ако знаех, че е било така, бих удвоил наблюдението над него.
— Но той няма никакво желание за бягство.
— О, вие не знаете що за народ са тия арестанти!
— Има ли при него книги?
— Нито една. Най-строго е забранено да му се дават.
— Най-строго?
— Забранено е от самия Мазарини.
— При вас ли е тази забрана?
— Да, монсеньор. Искате ли да ви я покажа, когато се върнем В къщи?
— Много ми се иска, аз съм голям любител на автографите.
— За оригиналността на този аз отговарям. Има само една поправка.
— Поправка! Какво е поправено?
— Една цифра.
— Цифра?
— Отначало е било написано: „издръжка за петдесет ливри“.
— Значи като на принцовете по кръв?
— Но както разбирате, кардиналът е забелязал своята грешка. Той е зачеркнал нулата и е поставил единица пред петицата. Впрочем…
— Е?
— Нищо не ми казахте за приликата?
— По много проста причина, драги Безмо: такава няма!
— Хайде сега пък!
— А ако има, то тя е само във вашето въображение. Ако тази прилика съществува някъде извън вашето въображение, добре ще направите на никого да не казвате това.
— Вие сте прав.
— Крал Людовик XIV сигурно би се разгневил, ако изведнъж узнае, че разпространявате слух, съгласно който някакъв поданик има дързостта да прилича на него.
— Да, да, вие сте прав — забърза се изплашеният Безмо, — но аз съм го казвал само на вас, а аз изцяло се доверявам на вашата дискретност, монсеньор.
— Бъдете спокоен.
Разговаряйки по този начин, те се върнаха в жилището на Безмо. Комендантът извади от шкафа книга, приличаща на тази, която вече беше показвал на Арамис, но заключена с катинар.
Ключът от този катинар Безмо винаги държеше при себе си на отделна връзка.
Поставяйки книгата на масата, той я разтвори на буквата М и показа на Арамис следната добавка в графата за забележки:
„Да не се дават никакви книги, най-фино бельо, изящни костюми, никакви разходки, никаква смяна на тъмничарите, никакви контакти с външния свят.
Разрешават се музикални инструменти, всевъзможни удобства и комфорт, за продоволствие петнадесет ливри. Господин Дьо Безмо може да поиска повече, ако петнадесетте ливри се окажат недостатъчни.“
— Наистина — каза Безмо, — трябва да поискам добавка. Арамис затвори книгата.
— Да — потвърди той, — написано е от ръката на Мазарини, познах почерка му. А сега, драги ми коменданте — продължи той, сякаш темата на предшестващия разговор беше изчерпана, — да преминем, ако ви е угодно, към нашите малки сметки.
— Кога ще разпоредите да се разплатим с вас? Определете си сами срок.
— Няма нужда от дата. Просто ми напишете разписка, че сте получили сто и петдесет хиляди франка.
— С изплащане при предявяване на разписката?
— Да. Но вие разбирате, че аз ще чакам дотогава, докато сам пожелаете да ми заплатите.
— Аз не се безпокоя — с усмивка каза Безмо, — но вече съм ви дал две разписки.
— Сега ще ги скъсам.
Арамис показа на Безмо разписките и ги скъса пред него.
Убеден от тази проява на доверие, комендантът без колебание подписа разписка за сто и петдесет хиляди франка, като се задължаваше да ги заплати при първото поискване от прелата.
Арамис, който наблюдаваше през рамото на коменданта, докато последният пишеше, прибра разписката в джоба си, без да я чете, с което окончателно успокои своя длъжник.
— Сега — каза епископът, — няма да ми се сърдите, ако открадна от вас някой затворник?
— По какъв начин?
— Като изпрося за него помилване. Аз казах, че господин Селдон много ме интересува.
— Ах, да!
— Какво ще кажете за това?
— Това е ваша работа. Постъпете, както искате. Виждам, че имате дълги ръце.
— Сбогом, коменданте, сбогом!
Арамис си тръгна съпроводен от добрите пожелания на коменданта.
Глава седма
ДВЕТЕ ПРИЯТЕЛКИ
В същото време, когато господин Дьо Безмо показваше на Арамис затворниците в Бастилията, пред вратата на дома на госпожа Дьо Белиер спря карета и от нея слезе облечена в коприна млада жена.
Когато съобщиха на домакинята, че е пристигнала госпожа Ванел, тя беше погълната от четенето на някакво писмо, което бързо скри, и изтича да посрещне гостенката.