Маргарита Ванел се хвърли да я целува, стискаше й ръцете, без да й даде възможност да каже нито дума.
— Скъпа моя — каза тя, — ти съвсем ме забрави! Съвсем се загуби по тези придворни празници.
— Та аз дори не съм присъствала на сватбените тържества.
— С какво толкова си заета?
— Приготвям се за заминаването си в Белиер.
— Да не би да искаш да станеш селска жителка? Харесва ми, когато у теб се появяват такива желания. Но ти си бледна!
— Не, чувствам се прекрасно.
— Толкова по-добре, защото аз се изплаших. Знаеш ли какво ми казаха?
— Какво ли не говорят!
— Готова съм всичко да ти разкажа, но ме е страх, че ще се разсърдиш.
— Това никога няма да стане! Нали ти сама си се възхищавала от спокойния ми характер.
— Ето какво, скъпа маркизо, казват, че от известно време си започнала много по-малко да тъгуваш за бедния господин Дьо Белиер!
— Това са зли сплетни, Маргарита, аз скърбя и винаги ще скърбя за мъжа си, но откакто той почина, изминаха вече две години, а аз съм само на двадесет и осем и скръбта за покойника не може да изпълва всичките ми мисли. Ти първа не би повярвала на такава скръб, Маргарита.
— Защо пък не? Ти имаш такова нежно сърце! — злъчно възрази госпожа Ванел.
— Но нали и ти имаш също нежно сърце, а аз не намирам, че сърдечните скърби съвсем са те убили.
В тези думи се усещаше явен намек за раздялата на Маргарита с господин Фуке и доста прозрачен упрек в лекомислие.
Тези думи окончателно извадиха Маргарита от равновесие и тя извика:
— Тогава ще ти кажа! Говори се, че си влюбена, Елиза. При това тя не сваляше очи от госпожа Дьо Белиер, която неволно избухна:
— Нещастните жени! Всеки гледа да ги оклевети — повиши глас маркизата след минута мълчание.
— О! Тебе, Елиза, не те клеветят.
— Как да не ме клеветят, след като казват, че съм влюбена?
— Преди всичко, ако е истина, то не е клевета, а само злословие, после — ти не ми даваш да довърша, — говорят, че макар да си влюбена, със зъби и нокти защитаваш своята добродетелност. Казват, че живееш зад седем ключалки и при теб е по-трудно да се проникне, отколкото при Даная, макар че тя е била в кула от бронз.
— Много си остроумна, Маргарита — каза, треперейки, госпожа Дьо Белиер.
— Ти винаги си ме хвалела, Елиза… С една дума, имаш репутация на непреклонна и недостъпна. Виждаш, че ни най-малко не те клеветя. За какво се замисли?
— Ако казват, че съм влюбена, то вероятно споменават нечие име.
— Разбира се, че споменават.
— Учуди ме твоето изказване за Даная. Това име неволно ми напомня за златния дъжд. Не е ли така?
— Искаш да ми кажеш, че Зевс се е превърнал заради Даная в златен дъжд? Значи моят възлюбен… Този, когото ми приписваш…
— Извини ме, моля те, но аз съм твоя приятелка и не ти приписвам никого.
— Да допуснем… Тогава враговете.
— Добре, ще ти кажа името. Само не се плаши, той е много влиятелен човек.
— По-нататък…
Като осъдена, която очаква екзекуцията си, маркизата до болка стисна ръце, така че нейните добре гледани нокти се забиха в дланта й.
— Това е един много богат човек — продължи Маргарита, — може би най-богатият, с една дума, казва се…
Маргарита дори затвори очи.
— Херцог Бъкингам — каза най-после Маргарита с висок смях. Стрелата попадна в целта. Името Бъкингам, произнесено вместо това, което очакваше маркизата, подейства като лошо наточената секира, която вместо да обезглави Дьо Шале и Дьо Ту, когато ги качиха на ешафода, само им нарани шията. Тя бързо се съвзе.
— Ти наистина си остроумна жена. Достави ми голямо удоволствие. Шегата ти е прелестна… Никога не съм виждала господин Бъкингам.
— Нито веднъж? — каза Маргарита, стараейки се да остане сериозна.
— Не съм излизала, откакто херцогът е в Париж.
— Може да не се виждате, но да си пишете — възрази госпожа Ванел, закачливо протягайки крак към парчето хартия, което се търкаляше по килима.
Маркизата изтръпна. Това беше пликът от писмото, което бе зачела преди пристигането на приятелката й. Носеше печата и герба на суперинтенданта.
Госпожа Дьо Белиер се премести незабелязано до дивана и покри плика с пищните дипли на роклята си.
— Чуй ме — заговори накрая тя, — чуй ме, Маргарита, нима си дошла при мен толкова рано, за да ми разказваш всичките тия нелепици?
— Не, преди всичко дойдох да се видим и да ти напомня едновремешните ни навици, нашите малки радости. Помниш ли, ходехме на разходка във Венсанската гора и там, под дъба, на нашето тайно място, водехме разговори за онези, които ни обичат и които ние обичаме.
— Предлагаш ми да се разходим ли?
— Чака ме каретата и съм свободна почти целият ден.