— Не съм облечена, Маргарита… а ако искаш да побъбрим, то и без Венсанската гора ще намерим в моята градина и дърво да се скрием, и цял килим от маргаритки и момини сълзи, чийто аромат стига чак до тук.
— Драга маркизо, неприятно ми е, че се отказваш от моето предложение… толкова ми се искаше да излея душата си пред теб.
— Повтарям ти, Маргарита, моето сърце еднакво ти принадлежи в тази стая и под липата в моята градина, както и там — в гората под дъба.
— За мен не е едно и също… приближавайки се към Венсанската гора, чувствам, че моите въздишки ще се чуват по-добре там, за където са предназначени в тези последни дни.
При тези думи маркизата застана нащрек.
— Ти се учудваш, нали… че аз все още мисля за Сен-Манде?
— Сен-Манде! — не можа да се сдържи госпожа Дьо Белиер. Погледите на двете жени се кръстосаха като шпаги в началото на дуел.
— Ти, която си толкова горда?… — каза маркизата с пренебрежителна усмивка.
— Аз… горда!… — отвърна госпожа Ванел. — Такава е моята природа… не прощавам забравата, не търпя измяната. Когато захвърлям някого и той плаче, мога да го залюбя отново, но когато мен ме захвърлят и се смеят, съм готова да полудея от любов.
Маркизата се надигна от дивана.
„Тя ревнува!“ — мярна се в главата на Маргарита.
— Значи — каза маркизата — ти безумно обичаш господин Бъкингам, тоест… господин Фуке?
Маргарита болезнено усети удара и цялата кръв се качи в лицето й.
— Затова ти се канеше да отидеш във Венсан… тоест, Сен-Манде!
— Аз самата не знам къде искам да отида. Мислех, че ти ще ме посъветваш нещо.
— Не мога. Не умея да прощавам. Може би не умея да обичам така, както ти, но ако моето сърце е оскърбено, това е завинаги.
— Но господин Фуке не е оскърбявал твоите чувства — с подчертана наивност забеляза госпожа Ванел.
— Ти прекрасно разбираш какво искам да кажа. Господин Фуке не е оскърбявал моите чувства. Аз не съм се ползвала от благосклонността му и не съм търпяла обиди от него. Но ти имаш повод да се оплакваш. Ти си моя приятелка и аз не бих те съветвала да постъпваш така, както се каниш да постъпиш.
— Но какво си си помислила?
— Тези въздишки, за които спомена, говорят достатъчно красноречиво.
— Започваш да ме дразниш! — извика изведнъж младата жена, събрала всички сили като борец, който се готви да нанесе последния удар. — Мислиш само за моите страсти и слабости, а забравяш за чистите и великодушни подбуди. Ако в тази минута чувствам симпатия към господин Фуке и дори правя крачка за сближение с него, признавам си откровено, то е поради това, че съдбата му дълбоко ме вълнува и според мен той е един от най-нещастните хора на света.
— Защо? — попита маркизата, слагайки ръка на гърдите си. — Нима се е случило нещо?
— Случило се е това, скъпа моя, че кралят прехвърли милостта си от господин Фуке към господин Колбер.
— Да, чух това.
— Това е разбираемо, след като се разкри историята в Бел-Ил.
— А мене ме уверяваха, че това в края на краищата е послужило за запазване честта на господин Фуке.
Маргарита се разсмя толкова злобно, че госпожа Дьо Белиер с удоволствие би й забила кинжал в сърцето.
— Скъпа моя — продължи Маргарита, — сега не става въпрос за честта на господин Фуке, а за спасението му. Няма да минат и три дни, и ще стане очевидно, че министърът на финансите е окончателно разорен.
— О! — възкликна маркизата, усмихвайки се на свой ред. — Вижда ми се много бързо.
— Казах три дни, защото обичам да лелея надежди. Но има голяма вероятност бурята да се разрази още днес.
— Защо?
— По най-простата причина: господин Фуке няма повече пари.
— Във финансовия свят, драга Маргарита, се случва така, че днес човек няма нито грош, а утре си играе с милиони.
— Това би могло да стане с господин Фуке по времето, когато имаше двама богати и ловки приятели, които събираха за него пари, измъквайки ги от всички сандъци. Само че тези негови приятели умряха и той няма откъде да черпи милионите, които кралят поиска от него вчера.
— Милиони? — с ужас възкликна маркизата.
— Четири милиона… четно число.
„Подла жена“ — прошепна на себе си госпожа Дьо Белиер, измъчена от злорадството на приятелката си. Събра всички сили и отвърна:
— Мисля, че господин Фуке ще намери четири милиона.
— Ако той има четирите милиона, които кралят иска днес, сигурно няма да ги има след месец, когато кралят му поиска отново.
— Кралят пак ли ще иска от него пари?
— Естествено. Затова казвам, че разорението на господин Фуке е неминуемо. Той ще дава безотказно пари от самолюбие, а когато се свършат, ще бъде разорен.