— Това е истината! — каза маркизата с треперещ глас. — Планът е добре замислен… Кажи ми, моля те, господин Колбер много ли мрази господин Фуке? Мисля, че никак не го обича… Господин Колбер сега е в своя зенит. Засега печели и ако го познаваш по-отблизо, той има гигантски замисли, голяма издръжливост, внимателен е. С една дума, ще отиде далеч.
— Той ли ще бъде министър на финансите?
— Възможно е… Ето защо, скъпа моя маркизо, толкова съжалявам този беден човек, който ме обичаше, дори ме обожаваше. Ето защо, виждайки колко е нещастен, в душата си аз му простих измяната… за която той се разкайва, ако се съди по някои факти. Ето защо съм склонна да го утеша и да му дам добър съвет. Той навярно ще разбере моята постъпка и ще ми бъде благодарен.
Маркизата, унищожена от този натиск, пресметнат с точността на добър артилерийски огън, не знаеше нито какво да мисли, нито какво да отговори.
— Тогава защо — каза тя накрая с тайната надежда, че Маргарита няма да доубива победения враг, — защо да не отидеш при господин Фуке?
— Действително започвам сериозно да се замислям над това. Не, не е прилично аз да правя първата крачка. Разбира се, господин Фуке ме обича, но той е много горд. Не искам да се подхвърлям на такъв риск. Освен това трябва да внимавам и за мъжа си. Ти не казваш нищо… В такъв случай ще се посъветвам с господин Колбер.
Тя стана с усмивка, като се канеше да си тръгне. Краката на маркизата не я държаха.
Маргарита направи няколко крачки, наслаждавайки се на унижението и на мъката на своята съперница, но изведнъж попита:
— Няма ли да ме изпратиш?
Маркизата тръгна след нея, бледа и студена, забравила за плика, който така грижливо се бе старала да скрие под роклята си по време на разговора. Тя отвори вратата към молитвената стая и без да погледне Маргарита Ванел, влезе там и се заключи.
Щом маркизата изчезна, нейната завистлива съперница се хвърли като пантера към плика й го вдигна.
— Каква лицемерка! — изсъска тя, скърцайки със зъби. — Разбира се, че е чела писмо от Фуке, когато аз пристигнах!
Тя на свой ред изтича от стаята.
В същото време маркизата, след като се оказа в безопасност зад вратата, почувства, че силите я напускат. Тя стоя побледняла и вкаменена почти цяла минута, след което като статуя, разклатена от ураган, се полюшна и падна безчувствена на килима.
Глава осма
СРЕБРОТО НА ГОСПОЖА ДЬО БЕЛИЕР
Ударът беше толкова по-силен, тъй като беше неочакван. Измина доста време, преди маркизата да се оправи. Идвайки на себе си, тя започна да размисля за назряващите събития. Маркизата прехвърли в ума си всичко, което й бе съобщила нейната безжалостна приятелка.
Скоро природният ум на тази енергична жена взе връх над чувството на безплодно състрадание.
Не принадлежеше към жените, които плачат и нареждат над нещастието, вместо да се опитат да действат. Притискайки слепоочието си с изстинали пръсти, тя седя така, размишлявайки, около десет минути. После вдигна глава и с твърда ръка натисна звънеца.
Решението беше взето.
— Всичко ли е готово за отпътуването? — обърна се към влязлата камериерка.
— Да, госпожо, но ние мислехме, че ще заминете за Белиер не по-рано от три дни.
— Но вие сте опаковали скъпоценностите и среброто.
— Да, госпожо, но обикновено оставяме тези неща в Париж. Вие никога не вземате със себе си скъпоценностите на село.
Маркизата помълча, след което каза със спокоен тон:
— Изпратете някого да повика бижутера ми. Камериерката тръгна да изпълни заповедта, а маркизата влезе в кабинета си и започна внимателно да разглежда своите скъпоценности.
Никога преди не беше обръщала толкова внимание на богатствата си. Разглеждаше скъпоценностите само когато избираше нещо от тях. А сега се любуваше на големината на рубините и чистотата на брилянтите. Изпадаше в отчаяние от най-малкото петънце или недостатък. Златото й се струваше недостатъчно тежко, а камъните — малко.
Влезлият в стаята бижутер я завари над това занимание.
— Господин Фоше! Нали вие ми доставихте всички тези скъпоценности?
— Да, маркизо.
— Не мога да си спомня колко струваше това сребро.
— Госпожо, вазите, купите и чиниите с техните калъфи, приборите за хранене, купите за лед и съдовете за варене на сладко — всичко това ви струваше навремето шестдесет хиляди ливри.
— Господи, само толкова ли?
— Госпожо, едно време намирахте, че е много скъпо…
— Наистина, наистина. Действително си спомням, че беше скъпо. Тук се оценява работата, нали?
— Да, госпожо, гравирането, изчукването и отливането.