— А каква част от стойността съставлява работата?
— Една трета.
— Имаме и друго сребро, старинно, на моя мъж.
— Госпожо, то не е такава тънка работа. За него могат да се вземат само тридесет хиляди ливри. Стойността на самия метал.
— Значи деветдесет — прошепна маркизата. — Но, господин Фоше, имам още и среброто на майка ми, нали си спомняте, цяла планина. Държах го само като спомен.
— Госпожо, това сребро е цяло състояние за хора, по-малко обезпечени от вас. По онова време нещата се правеха доста масивни, не като днес. Но такива прибори не е прието да се слагат на масата. Много са масивни.
— Точно това ми е нужно. Колко тежат?
— Около петдесет хиляди ливри. Без да говорим за огромните вази за бюфет. Само те струват по десет хиляди ливри чифтът.
— Сто и петдесет — възкликна маркизата. — Уверен ли сте в цифрата, господин Фоше?
— Разбира се, госпожо. Не е трудно да бъдат претеглени.
— Да видим другите неща.
Тя отвори ковчежето със скъпоценности.
— Познавам тези изумруди — каза бижутерът. — Сам съм ги слагал в украшенията. Това са най-хубавите изумруди в двора, тоест, простете, най-хубавите са на госпожа Дьо Шатильон, тя ги има от фамилията Гиз, но вашите са втори след тях.
— Колко струват? Има ли възможност да ги продадем?
— Госпожо, вашите скъпоценности ще бъдат купени с удоволствие. Всички знаят, че имате най-добрите камъни в цял Париж. Вие не сте от тези дами, които сменят купеното. Винаги купувате най-хубавото и умеете да го запазите.
— Колко може да се вземе за тези изумруди?
— Сто и тридесет хиляди ливри.
Маркизата записа цифрата в тефтерчето си.
— А за тази огърлица? — попита тя.
— Отлични рубини. Не знаех, че са у вас.
— Оценете ги.
— Двеста хиляди ливри. Само средният струва сто хиляди.
— Да, така и мислех. Сега брилянтите. Ах, имам маса брилянти. Пръстени, верижки, обици, закопчалки. Оценявайте ги по-скоро, господин Фоше!
Въоръженият с лупа бижутер извади везните и започна да мери и да разглежда, пресмятайки наум.
— Всичките тези камъни могат да ви осигурят рента от четиридесет хиляди ливри на година.
— Значи според вас струват осемстотин хиляди?
— Около това.
— Така и мислех. Без да смятаме обковките, нали?
— Да, госпожо. Ако ми бяха дадени тези вещи за продажба, щях да се задоволя само със златния обков като комисионна. Бих изкарал поне двеста и пет хиляди ливри.
— Тогава бихте ли се заели с продажбата, при условие че ще ми заплатите сега за всичко в брой?
— Какво говорите, госпожо! Нима се каните да продадете своите скъпоценности!
— По-тихо, господин Фоше. Моля ви, не се безпокойте. Просто ми отговорете. Вие сте честен човек. От тридесет години сте доставчик на нашия дом. Познавахте баща ми и майка ми, които са поръчвали бижута още на вашите родители. Говоря с вас като с приятел. Съгласен ли сте да вземете златния обков, при условие че ми заплатите в брой.
— Осемстотин хиляди ливри! Това е огромна сума! Толкова трудно е да бъде събрана!
— Зная.
— Помислете, госпожо, какви слухове ще плъзнат, когато се разчуе за продажбата на вашите скъпоценности!
— Никой няма да разбере това. Вие ще ми изготвите същите, но с фалшиви камъни. Не ми възразявайте. Така искам. Продайте ги на части. Продайте камъните без обкова.
— Камъните е по-лесно да се продадат. Принцът търси скъпоценности за тоалета на принцесата. Вече е обявен конкурс. Лесно мога да му продам вашите камъни за шестстотин хиляди ливри. Уверен съм, че ще бъдат по-хубави от останалите.
— За колко дни можете да го уредите?
— За три дни.
— Добре, останалото продайте на частни лица.
— Госпожо, умолявам ви да помислите добре! Ако бързате, ще загубите сто хиляди ливри…
— Готова съм да загубя и двеста. Искам всичко да бъде оформено още тази вечер. Съгласен ли сте?
— Съгласен, но не искам да крия, че от тази сделка ще спечеля пет хиляди пистола.
— Толкова по-добре. Как ще извършите плащането?
— В злато или ценни книжа на Лионската банка, които могат да се реализират при господин Колбер.
— Със съдовете ще излезе милион — прошепна маркизата. — Господин Фоше, вземете също златото и среброто. Ще кажете, че искам да се претопи на модели, които повече ми харесват.
— Слушам, госпожо маркизо.
— Златото, което ми се полага за съдовете, сложете в сандък и заповядайте на един от вашите служители да тръгне с него, така че моите хора да не го видят. Нека ме чака в каретата.
— В каретата на жена ми ли?
— Ако желаете, може да пътувам и с нея.
— Добре, маркизо.
— Среброто ще превозите с помощта на трима мои хора.