Выбрать главу

— Слушам, госпожо.

Маркизата позвъни.

— Наредете да се докара фургон за господин Фоше. Бижутерът се поклони и си тръгна. По пътя той разказваше, че маркизата е решила да претопи старите си съдове и да направи нови в по-съвременен стил.

След три часа маркизата отиде при господин Фоше и получи от него за осемстотин хиляди ливри ценни книжа на Лионската банка и двеста и петдесет хиляди ливри в златни монети, поставени в сандък, който чиновникът с труд донесе до каретата.

Тази карета, или по-точно къща на колела, беше предмет на възхищение за целия квартал. От горе до долу беше покрита с алегорични рисунки и облаци, осеяни със златни и сребърни звезди. Знатната дама седна в тази недодялана барака заедно с чиновника, който се беше свил в ъгъла от страх да не повреди роклята на маркизата.

Човечецът извика на кочияша:

— В Сен Манде!

Глава девета

ЗЕСТРАТА

Конете на господин Фоше бяха от мощната першеронска порода, чиито крака приличаха на хълмове. Както и каретата, те се бяха появили на този свят в първата половина на столетието. Естествено, не можеха да препускат толкова бързо като английските коне на господин Фуке и затова им бяха нужни почти два часа, за да преодолеят разстоянието до Сен-Манде.

Маркизата спря пред вратата, която й беше добре позната, макар че я беше виждала само един път.

Тя извади от джоба си ключ, постави го в ключалката, отключи и бутна вратата, която се отвори безшумно. След това се разпореди на чиновника да качи сандъка на втория етаж. Но той се оказа толкова тежък че човекът беше принуден да прибегне до помощта на кочияша.

Сандъкът беше поставен в стаичка, изпълняваща функциите на антре или будоар, до залата, в която видяхме господин Фуке в краката на маркизата.

Госпожа Дьо Белиер даде на кочияша един луидор, подари на чиновника най-прелъстителната си усмивка, след което освободи и двамата. Сама заключи след тях вратата и остана в стаичката сама.

Макар че не се виждаха слуги, всичко беше приготвено за евентуален гост. В камината гореше огън, в свещниците бяха поставени свещи, на етажерката имаше закуски, вина и плодове, на масата — книги, а в японските вази — букети живи цветя.

Всичко беше като в някаква вълшебна къща.

Маркизата запали свещите, вдъхна аромата на цветята, седна и се замисли.

Размишляваше как да остави на господин Фуке тези пари, за да не може да се досети откъде са. Реши да използва първата дошла й в главата идея.

Да позвъни, да извика господин Фуке и да избяга. Давайки му този милион, тя щеше да бъде толкова щастлива, колкото ако го беше намерила. Но Фуке щеше да се досети и сигурно да откаже да приеме това, което би приел като заем, а не като подарък. По такъв начин цялата идея щеше да пропадне.

За да можеше да се постигне пълен успех, трябваше сериозно да се обмисли тази крачка, да бъде убеден суперинтендантът в безизходността на положението, да се пусне в ход цялото красноречие на приятелството, а ако и това се окажеше малко, да се събуди у него страст, на каквато никой не може да устои.

Суперинтендантът беше известен като много чувствителен и горд човек. За нищо на света той не би допуснал една жена да се разори заради него. Той щеше с всички сили да се бори и само любимата жена би могла да сломи упорството му.

Но обичаше ли я той?

Способен ли бе този лекомислен и увличащ се човек да се ограничи с една жена, та била тя и ангел?

— Длъжна съм да изясня това — прошепна маркизата. — Кой знае, може би сърцето, което така жадувам да овладея, ще се окаже при това изпитание пошло и низко. Хайде, хайде! — възкликна тя. — Стига съмнения, стига колебания, време е да започне изпитанието! Време е!

Погледна часовника.

Беше седем, той трябваше да си е в къщи. Сега бе неговото работно време. По-смело!

С трескаво нетърпение младата жена приближи към огледалото, усмихна се на отражението си, завъртя тайната пружина и натисна звънеца. После, сякаш беше останала без сили от тази борба, падна на колене пред огромното кресло и обхвана главата си с ръце.

След десет минути се раздаде звук на отваряща се врата. Фуке влезе. Беше бледен. Тежки мисли помрачаваха лицето му.

Сигурно беше много угрижен, след като толкова бавно откликна на този любовен зов. Той, човекът, за когото наслажденията бяха всичко на този свят!

След безсънната нощ и мъчителните размисли лицето му беше състарено. Свойственото за него безгрижно изражение беше изчезнало и около очите му се забелязваха дълбоки тъмни кръгове.

Но той беше красив както преди. Осанката му излъчваше благородство, а тъжната гънка около устните му, която толкова рядко се появяваше, придаваше на лицето му някакъв нов, привлекателен оттенък.