Той стана от стола едновременно с нея. За момент се замисли, после отстъпи, рухна в креслото и закри лицето си.
— Ех, маркизо, маркизо!
— Какво има?
— Интересно какво е мнението ви за мен, за да ми предлагате подобни неща!
— Но кажете какво си въобразихте?
— Тези пари… вие ги донесохте, защото сте чули за моето затруднено положение. Не отричайте! Нали отгатнах? Нали познах?
Познавам сърцето ви!
— Чудесно тогава! След като сте толкова проницателен, знайте, че ви ги предлагам!
— Значи познах! — възкликна Фуке. — Наистина, госпожо, никога не съм ви давал повод да ме оскърбявате.
— Да ви оскърбявам! — побледня тя. — Колко странни са хората! Казвате, че ме обичате. Искате в името на тази любов да се лиша от репутацията и честта си! А когато ви предлагам пари, отказвате!
— Вие имате пълната свобода да отстоявате това, което наричате чест и репутация. Дайте и на мен свободата да защитя своето достойнство. Нека бъда разорен. Нека да падна под тежестта на собствените си грешки, дори заради угризения на съвестта, но ви заклевам, не ми нанасяйте този последен удар!
— Говорите безразсъдно, господин Фуке! — каза маркизата.
— Възможно е.
— И безжалостно!
Фуке се хвана за гърдите, сякаш искаше да задуши някакво вътрешно вълнение.
— Обсипвайте ме с упреци, маркизо — простена той, — няма да ви отговарям.
— Вие не искате да приемете от мен този знак на дружеското ми разположение към вас?
— Не искам.
— Погледнете ме, господин Фуке. Очите на маркизата заблестяха.
— Предлагам ви любовта си!
— О, маркизо! — единствено успя да каже Фуке.
— Чувате ли? Аз ви обичам, обичам ви отдавна. У жените, както и при мъжете, съществува лъжлива срамежливост, лъжлива чувствителност. Аз отдавна ви обичам, но не се решавах да ви призная.
— Ах! — едва успя да каже Фуке, пляскайки с ръце.
— Ето че ви признавам… Вие на колене ме молехте за любов, а аз ви отказвах. Бях толкова сляпа, както сте вие в тази минута. А сега сама ви предлагам своята любов.
— Любов, но само любов!
— И любов, и живота си, и самата себе си! Всичко, всичко!
— Това е огромно щастие за мен!
— Ще бъдете ли щастлив? Кажете, ако съм ваша… изцяло ваша…
— Това ще бъде най-висше блаженство!
— Тогава… завладейте ме! Но ако заради вас се лишавам от предразсъдъците си, то и вие трябва да се лишите от вашата чувствителност.
— Маркизо, не ме изкушавайте!
— Фуке, една дума само, едно „не“, и аз отварям тази врата, която води към улицата. Никога повече няма да ме видите. Но ако е „да“, то ще тръгна след вас навсякъде, със затворени очи, сама, без защита, без съжаление, безропотно. Това ще бъде зестрата ми!
— Това ще е вашето разорение — каза Фуке, изсипвайки на пода съдържанието на сандъка. По пода се затъркаляха златни монети. — Тук има милионно състояние.
— Точно един милион… Тук са скъпоценностите ми, които няма да ми трябват вече, ако ме обичате. Няма да ми трябват и ако не ме обичате.
— Това е твърде голямо щастие за мен! Твърде голямо! — възкликна Фуке. — Отстъпвам, предавам се, сразен от любовта ви! Приемам вашата зестра!
— А ето и годеницата! — засмя се маркизата и се хвърли в прегръдките му.
Глава десета
ЗЕМЯТА БОЖИЯ
В същото това време Бъкингам и Дьо Вард пътуваха по пътя от Париж за Кале като добри приятели.
Бъкингам толкова бързаше, че отмени голяма част от визитите си.
Той направи обща визита на принца, принцесата, вдовстващата кралица и младата кралица.
Херцогът се разцелува с Дьо Гиш и с Раул, като увери първия в пълното си уважение към него, а втория — в своята преданост и вечно приятелство, които са неподвластни на времето и разстоянията.
Фургоните с багажа тръгнаха напред. Бъкингам потегли същата вечер придружен от цялата си свита.
Дьо Вард беше обиден, че англичанинът сякаш го влачеше след себе си на буксир. Той прехвърляше в изобретателния си ум всевъзможни средства, за да избегне тези вериги, но не намираше нищо подходящо. По неволя трябваше да плаща за злия си език и лошия характер.
Накрая, след като прецени всички обстоятелства, той постави вещите си в куфар, нае два коня и в съпровод само на един лакей тръгна към станцията, където трябваше да седне в каретата на Бъкингам.
Херцогът прие неприятеля си колкото може по-добре. Той се премести, за да му даде възможност да се настани по-удобно, предложи му бонбони и покри колената му със скъпа кожа. После започнаха разговор за двора, без да споменават нито принцесата, нито принца, без да говорят за семейството му, за краля, като премълчаваха снаха му, за кралицата майка, премълчавайки дъщеря й, за английския крал, без да говорят за сестра му.