Выбрать главу

Ето защо пътуването, съпроводено с продължителни спирания, беше очарователно.

Бъкингам, който беше французин по образование и ум, остана във възторг от такъв интересен спътник.

По пътя закусваха, опитваха коне по прекрасните поляни, ходиха на лов за зайци, тъй като Бъкингам водеше със себе си своите хрътки. Времето течеше неусетно.

Напускайки Франция, херцогът тъгуваше най-много за новата французойка, която беше довел до Париж. Мислите му бяха пълни със спомени и съжаления.

Когато той ставаше замислен, Дьо Вард млъкваше и се стараеше да не му пречи.

Тази чувствителност сигурно би накарала Бъкингам да промени отношението си към Дьо Вард, ако последният не запазваше своята ехидна усмивка и зъл поглед.

Инстинктивната омраза е неунищожима. Нищо не може да я загаси. Понякога я покрива слой пепел, но под него тя тлее още ПО-СИЛНО.

Изчерпвайки целия си запас от попътни приключения, те стигнаха най-после до Кале.

Беше към края на шестия ден от тяхното пътуване.

Хората на херцога бяха изпратени напред, за да наемат лодка за прехвърлянето им до малката яхта, която маневрираше, разпънала белите си крила на разстояние два-три пушечни изстрела от брега.

Екипажът на части бе превозен до яхтата. На Бъкингам бе доложено, че всичко е готово и той може да се прехвърли, когато поиска, заедно със своя спътник, френския благородник.

На никого и през ум не минаваше че те двамата са смъртни врагове. Бъкингам се разпореди да предадат на капитана на яхтата да я държи в готовност. Морето беше тихо, всичко предвещаваше великолепен залез и херцогът реши да отпътува през нощта, а вечерта искаше да се разходи по песъчливия бряг.

Той обърна внимание на прекрасната гледка: небето на хоризонта аленееше със своя пурпур, а пухкавите облаци се издигаха като амфитеатър от слънчевия диск до неговия зенит като наслагани един върху друг планински хребети.

Топлият въздух, соленият мирис на море, ласкавото подухване на ветреца, а в далечината тъмните очертания на яхтата с преплитащите се като дантела корабни въжета на фона на аленеещото небе, тук и там по хоризонта платната, които приличаха на крила на чайки, реейки се над морето, — на тази картина действително можеше да се любуваш. Тълпа зяпачи съпровождаше лакеите в позлатени ливреи, вземайки управителя и секретаря за домакина и неговия приятел.

Що се отнася до Бъкингам, той беше облечен обикновено, със сива копринена жилетка и лилав кадифен камизол, с шапка, нахлупена над очите, без ордени и отличителни знаци, така че не бяха забелязани нито той, нито Дьо Вард, който беше облечен в черно като чиновник.

Хората на херцога бяха получили заповед да държат лодката готова, но да не се приближават до брега, преди да ги извика херцогът или неговият приятел.

— Запазете спокойствие, каквото и да видите — каза херцогът, умишлено натъртвайки на последните думи.

Минавайки няколко крачки по брега, Бъкингам се обърна към Дьо Вард:

— Струва ми се, господине, че е време… Приливът започва и след десет минути водата така ще намокри пясъка, по който ходим, че няма да чувстваме под краката си земята.

— Милорд, аз съм на вашите услуги, но…

— Искате да кажете, че още сме на кралска земя, нали?

— Разбира се.

— В такъв случай да отидем по-далеч. Виждате ли това парче земя, което от всички страни е обкръжено с вода? Водата се качва и скоро ще залее островчето. То сигурно не принадлежи на никого, освен на Господ Бог, защото не е нанесено на картите. Виждате ли го?

— Виждам, но няма да можем да стигнем до него сега, без да си намокрим краката.

— Ще ни бъде много удобно на тази малка сцена. Как ви се струва?

— Ще се чувствам навсякъде добре, където моята шпага ще има честта да се кръстоса с вашата, милорд.

— Да отидем там тогава! Аз съм отчаян, че заради мен ще намокрите краката си, господин Дьо Вард, но пък ще можете да кажете на краля: „Господарю, не се бих върху земята на ваше величество.“ Може би това е прекалено, но такива сте по природа вие, господа французите. Не се обиждайте, това придава особена прелест на вашия ум, прелест, свойствена само на вашата нация. Знаете ли, трябва да побързаме, господин Дьо Вард. Водата се вдига и нощта скоро ще настъпи.

— Аз не бързам, за да не ви изпреваря. Кажете, милорд, краката ви още ли не са се намокрили?

— Засега не. Погледнете нататък. Виждате ли, моите хора ни гледат и се боят да не потънем. Вижте как забавно танцува лодката върху гребена на вълните, но от това зрелище получавам; морска болест. Разрешете ми да се обърна към тях с гръб.